История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
След провалянето на този опит избухват много селски бунтове и въстания в Берковско, Белоградчишко, Царибродско, Пиротско, Нишко и Видинско, сиреч по цялото протежение на източната сръбска граница с Османската империя в дълбочина на отделни места до стотина километра. Най-голямо от тези въстания е това от 1850 г. във Видинско, което обхваща цяла Северозападна България. Селяните въстават срещу т.нар. господарлъци: някогашните еничарски първенци са превърнали мирийските земи в свои частни владения, селянинът губи своята бащина и става длъжник на двама господари — местния чифликчия и държавата. Те искат премахване на чифлишкото земевладение, искат земята си, обвиняват местните господари в злоупотреби и беззакония, настояват в християнските села да не се допускат аги и субаши, но същевременно декларират лоялност към султана и империята му. Те излагат исканията си пред султанския пратеник Али Риза паша, изпращат и своя делегация в Цариград, която да търси защита „от царя и царския везир“, и след като получават съответни обещания, се разотиват по домовете си. Всичко това напомня на сръбския бунт срещу еничарите от 1804 г., с тази разлика, че с този бунт сърбите започват своята национална революция, докато селските въстания в Северозападна България завършват със скромни социално-икономически придобивки, без да прерастват в нещо повече.
През следващите години обаче положението съществено се променя: през 60-те и 70-те години на XIX век вече никой не въстава в името на едни или други отстъпки под скиптъра на султана, а за неговото прогонване от българските земи, за национално развитие в собствена държава. Българското националноосвободително движение вече има своя идеология и програма, чиято основна характеристика се определя от задачата за ликвидиране на османската социално-икономическа и държавно-политическа система и възстановяване на България като независима държава. Тази задача се приема като нещо, без което не може, което рано или късно трябва да стане. Въпросът е как да се постигне това, с какви средства и по какъв начин? Отговорът на този въпрос, който дават идеолозите, водачите и организаторите на българското националноосвободително движение, съвсем не е еднозначен.
През първите две десетилетия след Кримската война България вече има значителен потенциал интелектуалци и революционери, които непрекъснато се множат. Мнозина от тях временно пребивават като емигранти в Румъния, Русия или Сърбия, други са в Цариград, трети — пръснати по българските земи като учители, културно-просветни дейци и будители. България има и немалко богати хора, част от които също често пребивават в чужбина. Цариград, Букурещ, Одеса, Браила, Белград, Нови Сад и други градове стават средища, където се срещат и общуват помежду си представители на различни български интереси и поколения. Там се публикуват български литературни творби, издават се български вестници, установяват се контакти с външни фактори и сили, създават се организации, кроят се планове и т.н. В тия именно среди се твори българската националноосвободителна идеология и програма, която непрекъснато се доразвива, обогатява и избистря.
Първият въпрос в случая е как да се постигне българското освобождение — по мирен начин или чрез въоръжена борба. В българското националноосвободително движение битуват две течения — на „старите“ и на „младите“. Първите предпочитат еволюцията, по-умерените легитимни действия, мирните форми на борба и в крайна сметка освобождение, постигнато в резултат на някакви реформи или международни комбинации. За разлика от тази „философия“ „младите“ възприемат въоръжената борба като единствено възможно средство за постигане на българското национално освобождение. Историческата действителност показва, че Османската империя от само себе си няма да рухне, нито пък може безкрайно да се чака някой отвън да дойде и да я разруши, та българите да си направят своя държава. Това отлично се разбира и от много представители на имотните среди в българското общество (търговци, чорбаджии, предприемачи, манифактуристи и пр.), които също се включват в различните освободителни начинания. Всъщност от втората половина на 60-те години насетне в българското националноосвободително движение все по-определено доминира революционната линия на „младите“.