История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
Така Европа официално, по силата на един международен договор, си присвоява правото на намеса във всички следващи събития, засягащи съдбата на Османската империя и нейните балкански (и извънбалкански) провинции. Портата от своя страна приема „да участва в предимствата на европейското разбирателство“, което ще рече — да остане под опеката на европейския концерн и да играе ролята на равновесна сила между Русия и нейните западноевропейски опоненти за влияние на Балканите и в Близкия изток. Османската империя няма основание да бъде доволна от това положение, а още по-малко от постановленията на мирния договор за корабоплаването в Черно море и по р. Дунав, тъй като те ограничават нейния суверенитет там. При това като цена срещу англо-френската помощ във войната през март 1854 г. султанът подписва договор с Англия и Франция в смисъл те да гарантират целостта на империята му, а той да осъществи реформи. И след поражението на Русия султанът е на ход — освен засилване влиянието на западните държави в империята му трябва да осъществи обещаните реформи.
Танзиматът
Още с прокламирането на Гюлханския хатишериф от 1839 г. управляващата върхушка в Цариград обявява настъпването на нова епоха, епохата на танзимата, сиреч време на реформите. На 18 февруари 1856 г. султанът обявява т.нар. Хатихумаюн — нов декрет, който потвърждава дадените по-рано права на султанските поданици и очертава параметрите на по-нататъшните реформи в империята: пълна свобода на религията и вероизповеданията, равенство на мюсюлмани и немюсюлмани пред законите, право на собственост и имущества, достъп на немюсюлманите до обществени служби, училища, армия и пр., равно облагане с данъци без разлика на вероизповедание и религия, въвеждане на ред във финансите и държавния бюджет, реорганизация на администрацията, право на представителство на населението в управленските структури на страната, отваряне на банки, строителни работи и т.н. Въпросът пред султана и неговата Висока порта е как да се оздрави „болният човек“, как да се спасява империята, а отговорът — чрез реформи, които да европеизират и модернизират държавата, та тя да се нагоди към изменящия се свят, да стане силна и способна да отстоява себе си, своята независимост и териториална цялост.
Българската историография обикновено разглежда реформите в Османската империя от средата на XIX век като половинчати, които нищо съществено не променят. Изтъкват се при това предимно слаби страни: турската буржоазия не може да играе хегемонна роля в реформеното движение, то се ръководи от султанската върхушка и това била неговата главна слабост; Османската империя се отваря към Европа, изпада в зависимост от западните държави и става тяхна полуколония; проникват чужди стоки и капитали, които конкурират местното производство, империята задлъжнява, увеличават се данъци, влошава се положението на народните маси и други подобни.
В много отношения фактите обаче се разминават с тези оценки.
Първо. Държавата е преди всичко политическа организация, която осигурява ред и съответни условия за човешка дейност. Хората, които имат власт, са тези, които единствено могат да правят и правят реорганизации, преустройства, изменения в условията, т.е. реформи. Начело на Османската империя през средата и втората половина на XIX век стоят султани и министри (Абдул Меджид, Абдул Азис, Мустафа Решид паша, Мехмед Емин Али паша и др.) с високо образование, владеещи чужди езици и познаващи европейския държавно-политически модел, хора, искрено отдадени на реформеното дело. Те разбират, че ако реформите не спасят империята им, няма какво друго да я спаси. И инициативите идват от тях, от султанския дворец, от Високата порта и министерствата. Съществува обаче и цяла кохорта чиновници, експерти, юристи, технически кадри, офицери, идеолози, книжовници и други анонимни реформатори, всички малко или много под влияние на европейската цивилизация и култура. Те са, които правят реформите. Мястото на буржоазията, по-слаба или по-силна, не е сред тях, в нейна компетенция е и трябва да бъде стопанската дейност. Следователно разсъжденията за „хегемонна рая“ на буржоазията в случая нямат място.
Второ. Проследени по „ресори“ на държавно-политическата дейност, резултатите от реформите показват приблизително следната картина: