История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
Второ. Цариградската патриаршия, гръцкото духовенство в българските земи. То е непосредствен противник на българските искания, а главното средство на противодействие — оклеветяване на българите пред властите, заменяне на свалените гръцки владици с други гърци, репресии. През 1845 г. Цариградската патриаршия арестува и изпраща на заточение в Атон и двамата водачи на българското църковно движение, Бозвели и Макариополски, където първият умира (1848 г.), а вторият остава 5 години. При това патриаршията работи против българските искания както пред Портата, така и пред Русия. Благоприятен материал затова предоставя пребиваването на полски емигранти в османската столица, които съветват султана да задоволи българските искания с цел да ги спечели на своя страна в евентуална бъдеща коалиция срещу Русия.
Трето. Портата. Тя играе ролята на арбитър, заема неопределена позиция и протака. В неин интерес е да привлече българите на своя страна и да ги противопостави на Русия. Затова от време на време ръководните фактори в Цариград показват благосклонно отношение към българите. Те обаче не искат да настройват и патриаршията срещу себе си — по-добре българо-гръцкият спор да продължава колкото може по-дълго. Портата не осъжда „Българския Великден“, но и не прави нищо, за да узакони акта от 3 април 1860 г. И трябва да мине още едно десетилетие в безплодни срещи, разговори, събори, заседания на комисии и пр., докато се стигне до султанския ферман от 1870 г. за учредяване на Българската екзархия.
Четвърто. Униатското движение. През 1859 г. един от българските дейци, Драган Цанков, основава вестник „България“ в Цариград, който започва пропаганда за възстановяване на българската църква с подкрепата на католицизма. През декември 1860 г. Цанков връчва молба до папата с предложение за сключване на уния между българската и католическата църква. Водят се преговори, подписва се съответен документ, създава се българска униатска църква, призната както от Портата, така и от папата. Смята се първоначално, че това е само тактически ход — натиск върху Портата и патриаршията да признаят „Българския Великден“. Става ясно обаче, че униатското движение има антируска насоченост и не помага за разрешаване на българския църковен въпрос, поради което участниците в него започват да се отдръпват и то заглъхва.
Пето. Русия. Тя симпатизира на българите, защото държи на тяхната подкрепа в евентуална бъдеща война с Османската империя, но е против отделянето им от Цариградската патриаршия. Все до средата на 60-те години руската дипломация стои на позицията за запазване на единството на източно-православната църква в империята под ръководството на Цариградската патриаршия. Тя порицава „Българския Великден“ (акта от 3 април) и настоява за помирение на българи и гърци под похлупака на патриаршията. През 1866 г. обаче избухва въстание на о. Крит, влошават се гръцко-турските отношения, а Русия упражнява натиск върху съответните фактори за решаване на българския църковен въпрос. Започват дълги преговори, а крайният продукт е султанският ферман от 28 февруари 1870 г. за създаване на самостоятелна българска църква под името Българска екзархия.
Българското националнореволюционно движение
Борбата за българска просвета и самостоятелна църква е само един етап в българското националноосвободително движение. В хода на тази борба се развива българското национално съзнание и българите стават нация, която започва да търси своята свобода и независимост в рамките на собствена национална държава. Решаването на тази задача не може да се постигне само с легалните средства на борба за собствена просвета и църква. Историческият опит показва, че националните революции на потиснатите народи са главният „вътрешен“ фактор, който руши османската социално-икономическа и държавно-политическа система. Основният белег на тези революции е въоръжената борба, стигаща до размерите на общонародното въстание. През средата и втората половина на XIX век и българите тръгват по този път — възниква развиващо се по възходяща линия организирано българско националноосвободително движение.
Като първа проява на този нов етап може би следва да се приеме Велчовата завера от 1835 г. Две са главните основания за подобна квалификация.
Първо, става дума за един замисъл да се вдигне голямо българско въстание с център старата българска столица Търново, без да се разчита много-много на някаква помощ от външни сили. Второ, започва сериозна предварителна подготовка, създава се нелегална мрежа от организатори и съмишленици, полагат се клетви, събира се оръжие, кроят се планове и пр. В много отношения съзаклятието напомня гръцкото етеристко движение от предходните десетилетия. Сега не става въпрос за участие в нечие антиосманско надигане или война, а за самостоятелно въстаническо въоръжено действие. Главни организатори и ръководители на заверата са търновският търговец Велчо Атанасов Джамджията и котленецът Георги Мамарчев, капитан от руската армия, кмет на държания от руснаците гр. Силистра. В заговора са посветени много хора от Търново, Елена, Трявна, Враца и други градове, а ръководството се осъществява от Плачковския манастир край Търново, станал резиденция на неговите ръководители. Замисленото въстание обаче не се реализира — съзаклятието е разкрито, заловените организатори и водачи отиват на бесилото или на заточение, а въстание не избухва.