История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
Очевидно даваните досега обяснения защо няма голямо българско въстание през първата четвърт на XIX век (близост до Цариград, слабост на буржоазията, турски мерки) не отразяват вярно историческата действителност, не казват цялата истина, а само една несъществена част от нея. Главният въпрос е „узрели“ ли са българите за голямо въстание по онова време, не „узряват“ ли те по-късно от сърби и гърци за такова мащабно дело и ако е така, тогава защо? Сравнението между националноосвободителното движение на сърби, гърци и българи показа едно „закъснение“ на българите с около половин век. На какво се дължи това? Наистина има известно закъснение в материалната сфера, в производството, в силата и слабостта на буржоазията (особено в сравнение с Гърция), но едва ли това играе първостепенна роля. Главното в случая е закъснението в проникването на просвещенските идеи на времето, в това число и на закъснение в развитието на националната идея, сиреч на закъснение в духовната сфера. Това пък на свой ред се определя от геополитическото положение на България — нейният достъп до Европа е по-труден, тя достига до европейската цивилизация и култура не непосредствено, а преди всичко чрез Гърция, Сърбия или Русия. Още Боян Пенев в своите лекции по новата българска литература забелязва това и говори за западно влияние, което идва в България чрез Гърция и Сърбия и със закъснение. Той не прави връзка между по-късното проникване на европейското влияние и по-късното „узряване“ на България за голямо националноосвободително въстание, но такава връзка без съмнение съществува.
Българското просветно движение
Заслужава във връзка с това още веднъж да подчертаем ролята на интелигенцията в развитието на обществото и по-специално в утвърждаването на националната идея. Безспорно важно е кога е отворена първата българска фабрика, респ. каква е силата и влиянието на средната класа, но още по-важно е кога е открито първото новобългарско училище и кога са излезли на историческа сцена първите български учени, учители, публицисти, писатели и духовни водачи.
И в това отношение българското общество е с няколко десетилетия по-назад от гърци и сърби. Още през XVII–XVIII век съществува цяла мрежа от гръцки училища, които разпространяват светски знания не само в Гърция, но и извън нейните предели, в това число и в българските земи. (Обучението, разбира се, е на гръцки език, а училището — проводник на гръцка пропаганда.) Още през XVIII век и пречанските сърби имат свои училища, в това число и гимназии, възникват сръбски културни центрове, създава се сръбска интелигенция, която усвоява идеите на европейското Просвещение и ги разпространява сред сръбството. През 1808 г. в Белград се основава Велика (висша) школа, през 1810 г. — семинария, през 1813 г. във Виена започва да излиза вестник „Српске новине“, чието издаване продължава до 1822 г. В България по това време и все до 1835 г. има само килийни училища.
Всъщност през първата четвърт на XIX век българското население е почти изцяло неграмотно. Доколкото има грамотни и просветени люде, то те са възпитаници на чужди училища, главно гръцки. Начало на движението за ново светско училище поставя д-р Петър Берон със своя „Рибен буквар“, излязъл от печат през 1824 г. Решителен прелом обаче настъпва едно десетилетие по-късно, когато едно след друго се откриват нови български училища: 1835 г. — Габрово, 1836 г. — Казанлък, Копривщица, 1840 г. — Плевен, 1843 г. — Враца, 1845 г. — Свищов, 1850 г. — Пловдив, и пр. За около 15–20 години цялата страна се покрива с мрежа от училища, в това число девически, класни и средни, които стават разсадник на светски знания и националноосвободителни идеи. До началото на 70-те години на XIX век техният брой надхвърля 1500. Наред с училищата изключително ползотворна културно-просветна и националнопатриотична дейност развиват българските читалища като самодейни културно-просветни институции. Епохата от 30-те до 70-те години на века „отглежда“ много способни и влиятелни организатори на просветното дело, учители, автори на учебници, читалищни дейци, художници, резбари и др. Тази епоха „ражда“ и бележити творци на новобългарската литература, тя ще зачене и българските революционери, тя ще отгледа и великия апостол на българската свобода Васил Левски, а също така и първите български политици на новото време.