История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
Както се вижда, става дума не за „половинчати“, а за сериозни реформи, които в една или друга степен засягат всички държавно-политически, военни, просветни, църковно-религиозни, финансови и други структури на османското общество. И в крайна сметка Османската империя постига известна стабилизация — през средата и втората половина на XIX век тя не е това, което е била две или три десетилетия по-рано. Що се отнася до отварянето към Запада, проникването на чужди капитали и индустриални стоки в империята, засилването на западното влияние („по-луколония“), разоряването на местните занаяти и пр., то от сегашната дистанция на времето и натрупания исторически опит на човечеството може би следва да се запитаме дали това не е по-скоро плюс, отколкото минус. Защото всъщност става дума за банки, заеми, капитали и средства, влагани в строителството на жп линии, гари, пътища, трамваи, пристанищни съоръжения, училища и други обекти, необходими за просперитета на всяко общество. Това до голяма степен се отнася и за „разоряването“ на местните занаяти — конкуренцията на индустриалното производство не само „разорява“, а и подтиква към развитие и модернизация.
Заслужава тук да се постави и въпросът за „шанса“ на националноосвободителните революции на Балканите, дали той е по-добър през първите 30 години на XIX век или някога по-късно. Вярно ли е твърдението, че през втората половина на 20-те години на XIX век гърците са „безнадежно слаби“, но „великите сили спасиха въстанието и направиха държавата им“3. Въпросът би следвало да звучи другояче — не колко са слаби гърците, а колко е слаба или силна Османската империя. Защото в първите 30 години на XIX век тази империя е в състояние на тежка криза, следователно тогава условията за победа на една национална революция са по-благоприятни, сърби и гърци въстават и печелят. След това се правят реформи, империята се стабилизира и „шансът“ на едно национално въстание става по-малък, отколкото преди това.
Историческата обреченост на Османската империя
В резултат на реформите през средата и началото на втората половина на XIX век Османската империя временно се стабилизира. Това обаче не може да промени отдавна очерталата се перспектива на историческа обреченост. И тази обреченост не се определя от съдържанието на реформите (половинчати, ограничени или сериозни), нито от това, кой играе хегемонна роля — управляващата султанска върхушка в Цариград или буржоазията в обширната империя, османска и турска или национална. Други са факторите, от които зависи бъдещата съдба на империята.
Османската империя е истинска мозайка от етноси, култури, религии и вероизповедания. За нейното оцеляване се предприемат реформи, които да обединят различните съставки на мозайката в един „братски съюз“ под жезъла на султана. Високата порта проявява по-голяма благосклонност към „другите“, надявайки се да ги приобщи. Резултатът обаче е точно обратен — реформите създават благоприятна почва не за „хомогенизиране“ на империята, а за нарастване на съпротивата на различните съставки на мозайката. Държавата се модернизира, но „помирение“ между нея и националните общности, от които е съставена, не може и няма как да се постигне. Точно това положение прави Османската империя през XIX век, века на националната идея, нациите и националните движения, исторически обречена.
Впрочем такава е съдбата на всяка многонационална империя, конгломерат от земи и народи, където има национално потисничество и господство на едни над други. Националната идея е главната сила, под ударите на която е осъдена да рухне не само империята на султана, но и империята на Хабсбургите. Същата тази идея дава живот на националните държави според принципа „за всяка нация — държава“. А и още нещо. Националната идея руши Османската империя, но заедно с това дава живот на великодържавието като политическо мислене и държавна политика на всяка новоучредявана балканска държава. И всяка национална държава ще поеме мисията на освободител и обединител на съответната нация, като ще се стреми да реализира едни или други завоевателно-хегемонистични аспирации, т.е. да отломи колкото може по-голямо парче от султанската баница. Следователно върху територията на някога могъщата Османска империя ще никнат национални държави, които ще късат парче по парче от нея, за да го присъединяват към себе си.
Естествено, не е само това, което прави Османската империя исторически обречена. Деветнайсети век не е само век на националната идея, нациите и националните движения, а и век на имперското мислене, колониалната политика и колониализма. Султанът и неговата Висока порта отдавна са престанали да мечтаят за нови завоевания, главното за тях е запазването на статуквото такова, каквото е. Европейските велики сили обаче съвсем не мислят така, при което Османската империя влиза в сферата на техните имперско-колониални интереси: Русия — източната част на Балканите, Проливите, Цариград и пр.; Хабсбургската монархия — западната и средната част на Балканския полуостров; Франция — Алжир, Тунис, евентуално Сирия, Ливан и пр.; Англия — морския път, Египет и други османски владения в Африка и Азия; Италия — Източното Средиземноморие, Триполитания и др. На историческата сцена като претендент за част от османското наследство скоро ще излезе и Германия. Парижкият мирен договор от 1856 г. „гарантира“ статуквото на Османската империя, но докога? Още първите години след подписването на този договор ще покажат, че установеното „равновесие“ се пука по всички шевове и че „болният човек“ не може да очаква нищо добро от положението си на пресечна точка на толкова много имперски и колониални интереси.
3
Ст. Грънчаров, Балканският свят, с. 302.