Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Руснаците строяха и четири големи подводни „тунела“ в нова подводна база в Гремиха, почти до върха на Колския полуостров, на около 150 мили от Мурманск. Пробити с взрив от съседния хълм, гранитните тунели бяха достатъчно големи, за да скрият „Тайфуните“, и изглеждаха проектирани да ги защитят от ядрени удари.
Че „Тайфуните“ имаха готовност да плават сред лед, се виждаше лесно. Защитени от два външни устойчиви на натиск трюма, поместени в трети, външен корпус, те имаха плоски, прибиращи се задни хоризонтиращи стабилизатори, закрит вал на винта и стоманен вертикален стабилизатор от армирана стомана. За скритите в Арктика „Тайфуни“ би било лесно да разбият с масивното си тяло няколко метра ледена покривка и да нападнат Съединените щати. „Тайфун“ можеха да носят двадесет ядрени ракети SS-N-20, всяка с дължина 15 метра и с възможност да носи до десет бойни глави, програмирани за удар по различни цели на разстояние до 4500 морски мили. Това беше подводница, конструирана да оцелява и да гарантира, че в случай на ядрена война това няма да се случи на важните американски военни центрове и градове.
Съединените щати се нуждаеха повече от всякога да разгадаят намеренията на Съветите, да разберат какво мислят. И това означаваше, че операцията по подслушването на кабела трябваше да продължи независимо от разкриването на подслушвателя в Охотско море. „Сийулф“ беше прекалено стара и строшена, за да работи близо до съветския бряг. Новите мисии щяха да останат за „Парч“.
Междувременно останалата част от подводните сили трябваше да разбере какви са техническите способности на подводниците „Делта“ и „Тайфун“ и да опитат да пренесат жизненоважната игра на следене в Арктика, както и да направят нещо, убягвало на американските Военноморски сили четиридесет години — да създадат истинска възможност за работа в Арктика. И така адмиралите отново се насочиха към един цивилен учен, които настояваше за проучвания на тези ледени води още от времето, когато малко хора във ВМС проявяваха такива интереси: Уолдо К. Лайън, директор на Арктическата подводна лаборатория на ВМС в Сан Диего.
Във ВМС знаеха добре колко подвежда дребната фигура на Лайън. Отчасти с гола воля, отчасти благодарение на способността си всяка година да си осигурява подкрепата най-малко на един висш адмирал или на командващия морските операции, Лайън бе опазил лабораторията си и работеше, за да разкрие тайните на арктическия лед още от края на Втората световна война, когато за първи път стигна до убеждението, че в крайна сметка руснаците ще си вземат поука от нацистките капитани, които криеха подводниците си под ръбовете на леда, за да торпилират снабдителните кораби на съюзниците. Поддържал беше в действие лабораторията си въпреки жестокия скептицизъм, видим от дневника на командващия военноморските операции през 1950 г.: „Да се мисли за използването на Арктика е фантазиране.“
Все пак Лайън си беше извоювал достатъчно подкрепа, за да вдъхновява подводните сили да изпращат най-малко една подводница до Арктика почти всяка година, откакто „Наутилус“ премина под Северния полюс в края на 50-те. Самият Лайън бе пътувал натам над двадесет пъти и всеки път той или някой от неговата лаборатория, който се намираше на борда, помагаше за очертаването на карта на маршрути и експериментиране с нови хидролокатори под леда.
Но едва сега, когато стана на шестдесет и седем години, няколко адмирали го извадиха от относителната незабележимост поради внезапно засиления интерес към Арктика. Някой предложи да изпратят една от по-старите американски ракетни подводници да се крие под леда, като идеален начин да му се отплатят. Рикоувър, почти принуден от секретаря на ВМС Леман да се пенсионира, предложи да построи експериментална арктическа подводница с укрепен корпус и стабилизатор, по-голям от обикновената гърбица. Опита обичайната тактика да пробута проекта си през главите на ВМС и Пентагона и изпрати Лайън и предложението си направо в Комисията за въоръжените сили в Белия дом. Но резултатът от това бе само едно писмо до Леман от хората в Белия дом, зашеметени от факта, че почти четвърт век експедиции с подводници до Арктика бяха оставили САЩ почти без възможност да воюват под леда. Накрая Рикоувър трябваше да изостави тази битка, когато през януари 1982 г. Леман най-после го застави да се пенсионира на осемдесет и две години.34
— Вие мъж ли сте? Можете ли сам да решавате?
Рикоувър си отмъсти донякъде, като окачи в офиса, който ползваше след пенсионирането си, до портрета на Леман лика на генерал Бенедикт Арнолд, предал американската армия на англичаните по време на Войната за независимост.
34
Няколко предишни министри на отбраната и секретари на ВМС бяха правили опити да пенсионират Рикоувър, но поддръжниците му в Конгреса и президенти като Картър винаги ги спираха. Рейгън обаче застана твърдо зад своя секретар на ВМС, независимо че Рикоувър се обърна нахално към президента по време на среща в Овалния кабинет, като нарече Леман „пикльо“ и попита Рейгън: