Другата кралица
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #7
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата кралица». Краткое содержание книги:
— Не съм го виждала днес — казва тя, а после го поглежда, внезапно разбрала. — О, задържахте ли го?
Грейси кимва:
— И съучастниците му.
— Той дойде право при мен, макар че го бяха подкупили — казва тя. — Той е лоялен. Готова съм да гарантирам за него.
— Ще бъде разпитан, но не и изтезаван — казва Грейси. Тонът му е сух и безстрастен. Забелязвам, че сега изтезанията са обичайна част от провежданите от Сесил разпити, и могат спокойно и безнаказано да се споменават пред една дама в собствената къща на един граф. Стигнахме и до това: един човек да може да бъде арестуван без заповед, без нареждане от мирови съдия, без позволението на господаря му, и да може да бъде изтезаван по нареждане на Сесил. Някога не беше така. Това не е английското правосъдие. Не така е редно да бъде.
— И сте възнамерявали единствено да разкриете цялостния заговор, преди да предупредите съпруга си или секретаря Сесил? — пита той, за да се увери.
Бес разтваря широко очи.
— Разбира се — казва тя. — Че какво друго? А Джон Хол ще ви каже, че точно това бяха указанията ми към него. Да ги заблуди и да ми докладва.
Хърбърт Грейси е удовлетворен, а думите на Бес звучат правдоподобно.
— Тогава трябва да ви помоля да ми простите, че ви се натрапих, и си тръгвам. — Той ми се усмихва. — Обещах, че ще отнеме само минута.
— Но трябва да хапнете! — настоява Бес.
— Не, трябва да вървя. Милорд очаква да се върна веднага. Трябваше само да се уверя в онова, което имахте добрината да ми разкажете, да задържа под стража съответните мъже, и да ги отведа в Лондон. Все пак ви благодаря за гостоприемството. — Той се покланя на Бес, покланя се и на мен, врътва се на токовете си и си отива. Едва след като чуваме как ботушите му за езда трополят надолу по каменните стъпала, осъзнаваме, че сме в безопасност. Изобщо не стигнахме до галерията, целият този разпит се проведе на стълбите. Започна и беше приключен само за миг.
Бес и аз се гледаме, сякаш през градината ни е преминала буря, която е унищожила всяко цветче, и не знаем какво да кажем.
— Е — казва тя с престорено безгрижие. — Значи всичко е наред.
Тя се обръща, за да ме остави, да се върне към делата си, сякаш не се е случило нищо, сякаш не се е срещала със заговорници в моята къща, не е заговорничила със собствените ми слуги, и не е оцеляла след разпит от агентите на Сесил.
— Бес! — повиквам я. Думата прозвучава прекалено високо и твърде дрезгаво.
Тя веднага спира и се обръща към мен:
— Милорд?
— Бес, кажи ми. Кажи ми истината.
Лицето й е твърдо като камък.
— Така ли е, както каза, или мислеше, че заговорът може да се осъществи? Мислеше ли, че кралицата може да бъде изкушена да се съгласи на бягството, и беше ли готова да я изпратиш да тръгне с тези мъже, към сигурна опасност, а може би — смърт? Макар да знаеше, че тя трябва само да чака тук да бъде върната на трона си и да си върне щастието? Бес, това ли смяташе — да я изпратиш в капан и да я унищожиш през последните дни, когато е в твоя власт?
Тя ме поглежда, сякаш не ме обича изобщо, сякаш никога не ме е обичала.
— Защо ми е да се стремя към унищожението й? — пита студено тя. — Защо да искам смъртта й? С какво ми е навредила някога? Какво ми е отнела?
— Нищо, кълна се, тя не ти е сторила зло, не ти е отнела нищо.
Бес се изсмива невярващо.
— Аз съм ти верен! — възкликвам.
Очите й са като тесни процепи, през които има място само да се промуши стрела, в лицето й, подобно на каменна стена.
— Ти и тя, заедно, ме съсипахте — казва горчиво тя. — Тя ми открадна репутацията на добра съпруга, всички знаят, че предпочиташ нея пред мен. Всички ме смятат за нищожество, задето не задържах любовта ти. Твоето лекомислие ме посрами. А ти открадна парите ми, за да ги харчиш по нея. Вие двамата ще ме унищожите. Тя открадна сърцето ти от мен, и ме накара да те видя с нови, не толкова любящи очи. Когато тя дойде при нас, аз бях щастлива, богата съпруга. Сега съм просякиня с разбито сърце.
— Не трябва да я обвиняваш! Не мога да позволя вината да падне върху нея. Тя е невинна за всичко, което казваш. Няма да позволя да отправяш лъжливи обвинения към нея. Няма да приписваш вината на нея. Не е нейно дело…
— Не — казва тя. — Твое е. Изцяло твое.
Август 1570, имението Уингфийлд: Мери
Скъпият ми Норфолк — защото ние все още сме сгодени — ми преписва сценария на преструвката, която трябва да изиграе. Той трябва да се подчини изцяло на своята братовчедка кралицата, да я помоли за прошка, да я увери, че му е бил устроен капан и че е бил принуден да встъпи в годеж с мен под натиск, и по вина на собствената си суета. Копието от изразяващия подчинението му документ, което ми изпраща, за да го одобря, е толкова плачевно и лъхащо на вина, такова изпълнено с фалшив патос признание на мъж, лишен от мъжеството си, та вписвам в полето на листа съмненията си, че дори Елизабет ще го преглътне. Но, както толкова често досега, подценявам суетата й. Тя така копнее да чуе, че той никога не ме е обичал, че е неин, само и изцяло неин, че така е с всички тях, че те всички са нейни и й принадлежат, всички — влюбени в нея, всички — омаяни от жалкото й, старо, боядисано лице, от покритата й с перука глава, от набръчканото й тяло, че е готова да повярва почти на всичко — дори на тази преструвка.