Аз, вещицата

— На теб също — обещах й и се засмях. Потупах я по задницата. — Дай да погледна.

Конете обичат да ги пипат по краката колкото вещиците обичат да ги топят във вода — с други думи, никак. Но от опит и от предпазливост никога не яздех кон, преди да проверя дали няма нещо забито в копитата му.

Когато се изправих, видях, че двамата мъже ме наблюдават внимателно. Жорж подметна нещо, очевидно обясняваше какво правя. Матю кимна замислено и вдигна жилетката и шапката ми. Жилетката беше твърда и стегната, но не толкова неудобна, колкото очаквах. Опашката ми пречеше да си сложа шапката, затова дръпнах ластика по-надолу, преди да закопчея ремъка под брадичката си. Матю стоеше зад гърба ми, докато, хванала поводите, промуших крак в стремето на Ракаса.

— Защо никога не ми даваш да ти помагам? — изръмжа той в ухото ми.

— Мога и сама да яхна кон — заявих разгорещено.

— Но не ти се налага. — Хвана ме за прасеца и ме повдигна с лекота към седлото. След това провери дължината на стремената, увери се, че коланът на седлото е здраво закопчан и отиде при своя кон. Метна се на гърба му с увереност, която говореше, че язди от векове. Изглеждаше като крал на седлото.

Ракаса започна да пристъпва на едно място от нетърпение и аз забих пети в хълбоците й. Тя се спря, изглеждаше озадачена.

— Спокойно — прошепнах й. Кобилата наведе глава, взря се пред себе си и замърда с уши.

— Поразходи я, докато си проверя седлото — подхвърли небрежно Матю, преметна крак през гърба на Дар и започна да си играе с кожения ремък на стремената. Присвих очи. Стремената му не се нуждаеха от нагласяне. Всъщност проверяваше ездаческите ми умения.

Поразходих Ракаса, за да усетя походката й. Андалуската кобила наистина танцуваше, елегантно повдигаше крак и го забиваше твърдо в земята с красиво люлеещо движение. Подминахме Матю, който бе спрял да се преструва, че си оправя седлото. Жорж се облегна на оградата и се усмихна широко.

— Красавица — прошепнах аз. Лявото й ухо се стрелна назад и тя леко ускори крачка. Притиснах прасеца си в хълбока й точно зад стремето и тя тръгна още по-бързо, извила шия. Колко ли щеше да се ядоса Матю, ако прескочехме оградата?

Със сигурност щеше да се ядоса.

Ракаса зави и побягна в тръс.

— Е? — попитах.

Жорж кимна и отвори вратата на двора.

— Стойката ти е добра — похвали ме Матю, гледайки ме отзад. — И държиш правилно ръцете си. Ще се справиш. Между другото — продължи той съвсем непринудено, като се наклони към мен и сниши глас, — ако беше прескочила оградата, с днешния излет щеше да е свършено.

След като прекосихме парка и излязохме през старата порта, дърветата станаха по-нагъсто и Матю започна да оглежда внимателно гората. Но като навлязохме навътре, той се отпусна, защото бе проверил всяко същество наоколо и се бе уверил, че никое от тях не ходи на два крака.