Аз, вещицата
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз, вещицата». Краткое содержание книги:
— За теб — вдигна той и ги постави на масата.
Каската говореше сама по себе си. Имаше форма на висока бейзболна шапка и черна копринена панделка над периферията. Въпреки кадифето и панделката, каската беше здрава и направена най-вече за да пази крехките човешки черепи от сблъсъка със земята. Никак не исках да я слагам, но осъзнавах, че е добра предпазна мярка.
— Благодаря — отвърнах. — Какво има в кутиите?
— Отвори ги и виж.
В първата бе сгънат черен брич с кадифени кръпки от вътрешната страна на коленете, за по-добро триене със седлото. С него щеше да се язди много по-приятно, отколкото с тънкия ми хлъзгав клин. Освен това ми изглеждаше по мярка. Сигурно Матю се е обадил където трябва и е разбрал размера ми, докато съм дремвала. Усмихнах му се с благодарност.
Във втората открих черна жилетка с дълги пешове и твърди метални банели, зашити в ръбовете. Изглеждаше като черупка на костенурка — неудобна, но добре защитена — а сигурно и усещането в нея щеше да е същото.
— Това не беше необходимо. — Вдигнах я и се намръщих.
— Необходима е, ако ще яздиш. — В гласа му нямаше и капчица емоция. — Спомена, че имаш опит. Ако е така, няма да имаш проблем с тежестта й.
Лицето ми се зачерви и усетих предупредително изтръпване по върховете на пръстите. Матю ме наблюдаваше с интерес, а Март се появи на вратата и изсумтя. Започнах да дишам дълбоко, докато изтръпването изчезна.
— Слагаш си предпазен колан в колата ми — продължи спокойно той. — Ще си сложиш и жилетката, когато се качваш на коня ми.
Погледите ни се впиха в битка на волята. Мисълта за свежия въздух предопредели разгрома ми, а очите на Матю весело светнаха. Със сигурност препирните ни бяха забавни за гледане, също като размяната на реплики между Матю и Изабо.
Придърпах и последната кутия към себе си в мълчаливо подчинение. Беше дълга и тежка и когато вдигнах капака, ме лъхна остра миризма на кожа.
Ботуши. Високи до коленете черни ботуши. Никога не бях притежавала кон и имах ограничени средства, затова и никога не бях имала истински ездачески ботуши. Тези бяха красиви, извити по очертанията на прасците и от хубава кожа. Пръстите ми докоснаха лъщящата им повърхност.
— Благодаря — избъбрих задъхано, зарадвана от изненадата.
— Сигурен съм, че ще ти станат — каза Матю и погледът му омекна.
— Хайде, момиче — обади се весело Март от вратата. — Отивай да се преобличаш.
Едва ме бе вкарала в пералното помещение, и аз вече изритвах мокасините от краката си и смъквах клина. Тя взе дрехата от ликра и памук, докато аз надявах бричовете.
— Някога жените не яздеха като мъжете — отбеляза Март, погледна мускулите на краката ми и поклати глава.
Когато се върнах, Матю говореше по телефона и даваше указания и на другите хора в неговия свят, които очакваха да ги ръководи. Вдигна очи и ме погледна с одобрение.
— Така ще ти е по-удобно. — Стана и взе ботушите. — Тук няма обувалка, така че ще трябва да отидеш до конюшните с другите си обувки.
— Не, искам да ги обуя веднага — настоях и протегнах ръце.
— Тогава седни. — Поклати глава пред моето нетърпение. — Няма да можеш да ги обуеш от първия път без чужда помощ. — Матю вдигна стола ми заедно с мен и го завъртя така, че да има повече място за маневриране. Вдигна десния ботуш и аз пъхнах в него крака си до глезена. Оказа се прав. Колкото и да дърпах, нямаше как да си прекарам стъпалото през твърдата кожа. Той се надвеси над крака ми, хвана подметката и започна внимателно да натиска, докато аз дърпах кончова. След неколкоминутна борба кракът ми влезе докрай. Матю бутна за последно подметката и ботушът залепна по крака ми.
След като обух и другия, вдигнах крака, за да се насладя на гледката. Матю придърпа и потупа ботушите и мушна студените си пръсти през горния ръб, за да се увери, че прилепналата кожа не е спряла кръвообращението. Изправих се, а краката ми изглеждаха необичайно дълги. Направих няколко сковани стъпки и се позавъртях.
— Благодаря. — Прегърнах го, надигайки се на пръсти. — Обожавам ги.
Матю занесе жилетката и шапката до конюшните, точно както носеше компютъра ми и рогозката за йога в Оксфорд. Вратите бяха широко отворени и отвътре долитаха звуци на усилена работа.
— Жорж? — извика Матю. Иззад ъгъла се появи дребен жилав мъж на неопределена възраст, със сигурност не беше вампир. Носеше юзда и чесало. Когато минахме покрай яслата на Балтазар, жребецът затупа гневно с копита и тръсна глава. Сякаш ми напомняше: „Ти ми обеща!“. В джоба си носех малка ябълка, която бях запазила от закуската.