Сибирски тайни

Той се тръшна на дивана, повъртя се, после събу обувките и се изтегна, намести главата си на единия подлакътник, а краката — на противоположния. Настя отработи още един абзац, помисли малко, написа в бележника си дълга фраза, сетне се обърна и погледна Егоров. Спи ли? Или просто лежи със затворени очи?

— Витя — тихо го повика тя.

— Какво искаш? — отвърна той, без да отваря очи.

— Чуй една фраза.

— Защо?

— Ами просто я чуй. После ще ти обясня.

— Давай.

Тя зачете на глас бавно и отчетливо:

— Като човек, който много се грижи за здравето си и разбира необходимостта на човешкото тяло от разходки на чист въздух, аз общо взето обичам да се разхождам навън, но от друга страна, като човек разумен и разбиращ, че всичко трябва да се съобразява с обстоятелствата (които — уви! — в нашия живот често са непредсказуеми), вземам под внимание, че може и да настина или — не дай си боже! — да пипна грип, затова при днешните студове (а аз съм сигурен, че днешните „минус двайсет“, та дори и „минус двайсет и пет“ не са пределът, че ще стане и „минус двайсет и седем“, и „минус двайсет и осем“) трябва добре да се погрижа за облеклото си, защото при „минус двайсет и осем“ трябва да облека и няколко пуловера, и специално пухено яке на баклавички, и да обуя валенки.

— И каква е тая глупост? — вяло попита Егоров, все така със затворени очи.

— Преразкажи ми с две думи за какво иде реч.

— Става дума, че при минус двайсет и осем някакъв тип обува валенки. Проверяваш интелекта ми, така ли?

— Не, Витя — позасмя се тя. — Себе си проверявам. Всъщност смисълът на тази фраза е прост и кратък: „Обичам да се разхождам, но ме е страх да не се разболея, затова при студове се обличам с дебели дрехи“.

Егоров поотвори едното си око и смени позата си, обърна се на хълбок.

— И какво? Вместо всичките тези приказки, не може ли да го каже ясно и кратко?

— Ами именно затова, Витя, за да напише уж истината, но от цялата тази истина да заостри вниманието ти само върху градусите и валенките. В действителност нито „минус двайсет и осем“, нито „валенките“ са фактическа истина. Те са само предположение, че ако свие толкова силен студ, човек може би ще трябва да обуе валенки. Ако и може би, разбираш ли? А ти го възприе като доказан факт, като даденост. Има такова правило: колкото повече думи има в едно изречение, толкова повече съзнанието затъва в него. Фразата е толкова сложна, многокомпонентна и претоварена, че от нея ти усвои само две позиции: „минус двайсет и осем“ и „валенки“. А това, че човекът обича да се разхожда, че се страхува да не се разболее, че смята себе си за разумен и разбран, предвидлив и предпазлив, че очаква студът да се засили, тоест всичко, което действително е истина — всичко това съзнанието ти го пропусна, то мина покрай ушите ти. За да бъде един текст разбираем, изреченията трябва да бъдат сложни, но с минимална структура: две, максимум три прости изречения в състава на едно сложно. Например, „когато е много студено, аз обувам валенки, защото ме е страх да не настина“. Разбираш ли?