Невидимият пазител [bg]

Паркингът на хотела изглеждаше необичайно спокоен за неделя вечер, макар в дъното да се виждаха няколко автомобила, паркирани до входа на ресторанта. Лампите на кафенето, където се бяха срещнали предния път, бяха изгасени наполовина, столовете бяха обърнати върху масите, а няколко жени миеха пода. Момичето от рецепцията на хотела бе заменено от момче на около осемнайсет години с пъпчиво лице. Амая се запита откъде намираха такива екземпляри. Също като своята предшественица, и той бе погълнат от шумна компютърна игра. Насочи се към стълбите, без да спира, качи се до втория етаж и когато влезе в коридора, се озова срещу стая номер двеста и две. Почука и докторката й отвори незабавно, сякаш бе чакала зад вратата. Стаята бе приятна и добре осветена. Върху леглото имаше преносим компютър и две кафяви картонени папки.

— Обаждането ви ме изненада, не очаквах да ви видя тук — каза Амая вместо поздрав.

Доктор Гонсалес я поздрави, докато разплиташе някакви кабели, постави един компютър върху малкото бюро, включи го и го обърна към Амая.

— Този запис е от миналия петък в зона за наблюдение седем. Съвпада с мястото, където говорихме в деня, когато пристигнахме в Елисондо, там, където казахте, че сте видели мечка. Кадрите, които ще видите, са леко разфокусирани, дължи се на това, че винаги поставяме камерите на някоя височина, за да обхванат естествените пътеки в гората. Тези маршрути животните избират инстинктивно и те по правило не съвпадат с онези, които биха избрали хората.

Той пусна видеото. Амая видя част от величествена букова гора; в продължение на няколко секунди картината бе неподвижна, но изведнъж една сянка влезе в кадър, заемайки горната част на екрана. Амая разпозна синята си пухенка.

— Мисля, че това сте вие — отбеляза докторката.

— Да.

Фигурата мина от единия до другия край на екрана и изчезна.

— Така, сега десетина минути няма нищо, Раул превъртя лентата, за да видите онова, което ни интересува.

Амая отново впери поглед в екрана и когато го видя, почувства, че сърцето й ще изскочи. Не го беше сънувала, не беше халюцинация от стреса. Беше там и нямаше място за съмнение. Човекоподобната му фигура бе висока над два метра, здравата мускулатура личеше под тъмната грива, която падаше от главата му върху силен и гъвкав гръб. Долната част на тялото му бе толкова силно окосмена, че сякаш носеше панталон от животинска кожа. Бе зает да бели малки парченца лишей от едно дърво, протегнал дългите си ловки пръсти. Върши това около минута, след което се обърна бавно и вдигна величествената си глава. Амая се слиса. Чертите му напомняха глава на голяма котка, може би на лъв. Линиите на лицето му бяха заоблени и добре изразени, а липсата на муцуна му придаваше кротък и интелигентен вид. Окосмението по лицето му бе тъмно и се разширяваше под брадичката, образувайки гъста брада, разделена на две, която стигаше до средата на корема му.