Последната императрица [bg]

— Тя се виждаше с мен! — каза професорът зад холографската си работна станция. — Наоколо има хиляди момичета… Защо нея?

— Не мога да ти помогна, ако тя не иска да се вижда с теб — отвърна Уилсън.

Интересното бе, че мислите му бяха съсредоточени върху Минерва много повече, отколкото му се искаше. Сякаш пред очите му бяха поставили нейна снимка и той си е казал да не й обръща внимание — стратегия, която от личен опит знаеше, че не работи. Едва когато Уилсън заплаши професора, че ще го извади от мисията и ще го върне в Тихоокеанския регион, Оутър престана да повдига темата. Оттогава дребният мъж ходеше ужасно намусен, не общуваше добре и като цяло бе негативно настроен. За един самопровъзгласил се гений поведението му беше много детинско, но според впечатленията на Уилсън от останалите членове на Меркуриевия екип незрелите реакции бяха нещо характерно за надарените с могъщ интелект.

Излизаше, че една жена с мотивите си, чисти или не, бе забила с относителна лекота клин в отношенията между Уилсън и професора. Но дали ситуацията, в която се беше оказал, беше причинена от манипулациите на Минерва, или всъщност бе резултат от собствените му постъпки? Контролирана ли беше тя, или действаше по своя воля? При цялото напрежение, под което се намираше, и покрай тайните, които бе принуден да пази, на Уилсън му беше много трудно да долови истината.

Дейвин се извърна от холографския си терминал и погледна към Андре.

— Как изглеждаше тестовата поредица?

Андре кимна.

— Беше идеална.

— Добре, народе, на работа — каза Дейвин и постави ръце върху главната конзола. — Изключвайте всичко и да го направим отново.

Застанали на наблюдателната платформа, дванайсетте членове на Меркуриевия екип насочиха цялото си внимание към екраните пред тях. Единствено Уилсън не гледаше потока подробна информация — той се беше съсредоточил върху Надзирателя на мисия Ездра.

Рандъл се взираше в Меркуриевата лаборатория, забил поглед в транспортната капсула. Гигантската кристална сфера в средата на помещението беше заобиколена от петдесет и шест разбивача на материя — внушително изглеждащи лазери, прицелени в капсулата от всички посоки. Уилсън все още се изнервяше, когато ги гледаше — и Рандъл вероятно се чувстваше точно като него. Системите се изключиха и бляскавите титаниеви пръстени около капсулата тъкмо започваха да се виждат при намаляването на скоростта си на въртене.

Уилсън си спомни усещането в кристалната сфера, когато лазерите започнаха да стрелят по него — интензивен оранжев проблясък от всяко оръдие, който ставаше все по-мощен и по-мощен. Болката бе толкова силна, а мракът толкова черен преди онова неописуемо чувство да летиш мислено в космоса със скоростта на светлината.