Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Не ме интересува колко далеч отиваме — казах аз с увереност, която съвсем не изпитвах.
Страшно исках да знам, но не смеех да попитам какво ни чака в края на пътуването.
Есперанса се усмихна и разтвори ръце, като че ли да обхване залязващото слънце. На запад небето беше огненочервено, а далечните планини обагрени в сенчест пурпур. Лек ветрец премина през дърветата; листата заблещукаха и зашумоляха.
Още един час премина в мълчание и после всичко застина. Магията на здрача обездвижи всичко около нас. Спряха всякакви звуци и движения; очертанията на храсти, дървета и хълмове бяха толкова ясни, че изглеждаха като гравирани върху небето.
Преместих се по — близо до Есперанса, когато сенките запълзяха по нас и затъмниха небето. При вида на другата тиха къща, чиито светлини блещукаха като светулки в мрака, у мен се надигна едно дълбоко погребано чувство.
То не беше свързано с някакво определено усещане в момента, а с един неясно тъжен, носталгичен спомен, останал забравен в детството ми.
Сигурно съм била напълно погълната от спомените си; изведнъж се усетих, че вървя до Есперанса. Умората ми, доскорошната ми тревога, бяха напълно изчезнали. Изпълнена със завладяващо усещане за жизненост, аз вървях в нещо като екстаз, в някакво безмълвно щастие, а краката ми се движеха не само от собствената ми воля.
Пътеката, по която вървяхме, изведнъж свърши. Озовахме се пред малко възвишение с високи дървета. Тук-там имаше разхвърляни огромни молози. Някъде в далечината се чуваше звук от течаща вода като тих, успокоителен напев. Въздишайки от внезапно обзелата ме умора, аз се облегнах на един от молозите, като се молех това да е края на нашето пътуване.
— Не сме пристигнали още! — извика Есперанса.
Тя вече беше изкачила някакви скали, като се движеше с пъргавината на дива коза. Не ме изчака. Дори не се обърна да види дали я следвам. Кратката ми почивка ми беше отнела и последните сили. Едва дишайки, аз се плъзгах многократно по камъните, докато пълзях нагоре след нея.
Някъде по средата пътеката завиваше покрай огромен молоз. Сухата и остра растителност отстъпи място на сочни растения, тъмни на фона на спускащия се здрач. Въздухът също се промени; беше влажен и аз дишах по-лесно. Есперанса следваше уверено една тясна пътека, пълна със сенки, с мълчание и шумове. Тя познаваше всеки от тайнствените звуци на нощта. Определяше безпогрешно всеки крясък, вик или изсъскване, които пулсираха в мрака около нас.
Пътеката свърши пред няколко стъпала, изсечени в скалата. Те водеха към скрита купчина камъни.
— Вземи един — нареди тя — и го сложи в джоба си. Изгладени отвсякъде като речни камъчета, отначало всички камъни ми изглеждаха еднакви. След като се вгледах по-внимателно обаче, установих, че те всички са различни. Някои бяха толкова гладки и лъскави, сякаш са били фабрично полирани.
Трябваше ми доста време, докато си харесам един камък. Беше тежък, но лесно се побираше в дланта ми. Имаше клиновидна форма, а на цвят беше светлокафяв, нашарен с почти прозрачни, млечнобели нишки.
Стресната от някакъв шум, аз едва не изпуснах камъка.
— Някой ни преследва — прошепнах аз.
— Никой не ни преследва — възкликна Есперанса полузабавно, полунедоверчиво.
А като видя, че се скривам зад едно дърво, тихо се изсмя и каза, че вероятно е някоя жаба, подскачаща в шубрака.
Исках да й кажа, че жабите не скачат на тъмно, но не бях сигурна дали е истина. Изненада ме, че просто не й го казах с абсолютна увереност, както имах навика да правя.
— Нещо с мен не е наред, Есперанса — казах аз разтревожено. — Аз не съм себе си.
— Нищо ти няма, мила — увери ме тя разсеяно. — Всъщност, сега си себе си повече от всякога.
— Чувствам се странно…
Гласът ми заглъхна. Бях започнала да виждам някаква структура в това, което ми се случваше от първото ми пристигане в къщата на магьосниците.
— Много е трудно да се преподава нещо толкова нематериално като сънуването — рече Есперанса. — Особено на жените. Ние сме изключително сдържани и хитри. В края на краищата ние сме били роби цял живот; ние знаем как точно да манипулираме нещата, когато не искаме нещо да разстрои онова, за чието постигане сме работили така усилено, а именно — нашето статукво.
— Нима мъжете не го правят? — попитах аз.
— Правят го, но те са по-открити. Жените се борят подмолно. Тяхната предпочитана бойна техника е машинацията на роба: изключването на мозъка. Те чуват без да обръщат внимание и гледат без да виждат.
Тя добави, че да инструктираш жена е постижение, достойно за похвала.