Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Струва ми се по-удачно да нагазя във водата с дрехите — измънках аз.
Макар че не бях свенлива, нещо ме караше да се съпротивлявам на идеята да застана пред него гола.
Той изтъкна, че ще са ми нужни сухи дрехи, като изляза от водата.
— Не искам да настинеш — рече той. Дяволита усмивка се прокрадна в очите му.
— Водата е съвсем истинска, макар да не я усещаш — добави той.
Неохотно, аз си свалих дънките и ризата.
— И бельото също — рече той.
Отидох зад обраслия с трева край на езерото, като се чудех дали просто да не се гмурна и да приключим с този цирк, или да навляза във водата малко по малко, като обливам с шепи краката, ръцете, корема и накрая областта на сърцето си, както, спомням си, правеха възрастните жени във Венецуела преди да влязат в морето.
— Скачам! — извиках аз, но вместо да скоча във водата, аз се обърнах да видя пазача.
Неговата неподвижност ме изплаши. Сякаш се беше вкаменил, така застинал и като истукан седеше на молоза. Само в очите му сякаш имаше живот; те блестяха по странно властен начин, без наоколо да има някаква светлина, която да обясни този блясък. Повече се учудих, отколкото натъжих, когато видях сълзи да се стичат по бузите му. Без да знам защо, аз също се разплаках без глас. Сълзите му, мислех си аз, се стичат по моя часовник на ръката му. Усетих странната тежест на неговото убеждение и изведнъж страхът и нерешителността ми изчезнаха и аз се гмурнах в езерото.
Водата не беше лигава, а прозрачна като коприна и зелена на цвят. Не ми беше студено. Както беше казал пазачът, аз не усещах водата. Всъщност нищо не усещах, сякаш бях безплътно съзнание, плуващо в центъра на едно езеро от вода, което чувствах като течност, но не беше мокро. Забелязах, че от дълбините на езерото се излъчва светлина. Подскочих нагоре да набера инерция и се гмурнах да търся светлината.
Излязох на повърхността да си поема въздух.
— Колко е дълбоко това езеро? — попитах.
— Чак до центъра на земята.
Гласът на Есперанса беше ясен и висок; той прозвуча така уверено, че, просто за да не изневеря на себе си, исках да й възразя. Но във въздуха имаше нещо странно, което ме спря, някаква неестествена застиналост, някаква напрегнатост, която внезапно бе нарушена от рязък, шумолящ звук, идващ отвсякъде около нас. Нещо като предупредителен шепот — бързо, зловещо предупреждение, че нещо не е наред.
На абсолютно същото място, където бе стоял пазачът, сега стоеше Есперанса. Беше чисто гола.
— Къде е пазачът? — извиках аз панически.
— Аз съм пазачът — рече тя.
Убедена, че тези двамата си правят някаква чудовищна шега с мен, аз с един замах стигнах до надвесения над водата молоз, върху който стоеше Есперанса.
— Какво става тук? — поисках да узная аз с глас, който беше по-скоро шепот, тъй като едва дишах.
Като ми направи знак да не мърдам, тя тръгна към мен с онези плавни, развиващи се движения, толкова характерни за нея. Проточи шия, за да ме погледне, после пристъпи по — близо към мен и ми показа моя часовник на ръката си.
— Аз съм пазачът — повтори тя.
Кимнах машинално. Но изведнъж, там пред очите ми, стоеше пазачът, гол както беше преди, и ми сочеше моя часовник на ръката си. Не гледах часовника; цялото ми внимание беше съсредоточено върху половите му органи. Протегнах ръка да го докосна, да видя да не би пък да е хермафродит. Не беше. Все още опипвайки го, аз повече почувствах, отколкото видях как тялото му се вгъна в себе си и аз докосвах женска вагина. Разтворих срамните устни, за да се уверя, че пенисът не е скрит вътре.
— Есперанса…
Гласът ми заглъхна, тъй като нещо като скоба ме стисна за врата. Усетих как водата се разтваря, докато нещо ме теглеше към дълбините на езерото. Беше ми студено. Но не усещах физически студ, а по-скоро съзнавах липсата на топлина, на светлина, на звук; липсата на всякакви човешки чувства в онзи свят, където съществуваше езерото.
Събуди ме тихо похъркване; Зулейка спеше до мен върху сламена рогозка, постлана на земята. Изглеждаше красива, както винаги, млада и силна и въпреки това уязвима — за разлика от другите жени-магьосници — въпреки хармонията и силата, която излъчваше.
Наблюдавах я известно време, после се изправих, тъй като всички случки от нощта нахлуха в съзнанието ми. Исках да я разтърся да се събуди и да настоя да ми каже какво се е случило, когато забелязах, че не сме до езерото в планините, а на абсолютно същото място, където бяхме седели по-рано — до входната врата на истинската къща на магьосниците.
Чудейки се дали всичко това не е било просто сън, аз леко я разтърсих за рамото.
— А, ти си се събудила най-после — измърмори тя сънено.