Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Да — признах аз, след което се поколебах за миг. Обзе ме някакво предизвикателно настроение.
— Храната не ме вълнува особено — добавих аз. — Свикнала съм да ям едно и също дни наред. И ако не се изривах, щях да живея само на шоколад и ядки.
Забравяйки всякаква предпазливост, аз започнах да се оплаквам. Казах на пазача, че бих искала жените да разговарят с мен.
— Ще съм благодарна да ми кажат какво става. Безпокойството от тази неизвестност вече ми се отразява.
След като казах всичко, което исках да кажа, аз се почувствах много по-добре, облекчена.
— Вярно ли е, че заминават завинаги? — попитах аз.
— Те вече са заминали завинаги — рече пазачът.
И като видя недоумението, изписано по лицето ми, добави:
— Но ти го знаеше, нали? Ти просто поддържаш разговора, нали така?
Преди да успея да се съвзема от шока, той ме попита с неподправено озадачен тон:
— Защо това е толкова шокиращо за теб?
Направи малка пауза, като че ли да ми даде време да помисля, след което сам си отговори:
— А, сетих се! Ти си бясна, защото те взеха Изидоро Балтазар със себе си.
Той ме потупа няколко пъти по гърба, сякаш за да подчертае всяка дума. Погледът му ми казваше, че не го интересува дали ще избухна в гняв или сълзи.
Като разбрах, че нямам публика, моментално се заредих с хладнокръвие.
— Не знаех това — измънках аз. — Кълна се, не го знаех.
Гледах го с безмълвно отчаяние. Усещах как кръвта напуска лицето ми. Коленете ме боляха. Гърдите ми бяха така стегнати, че не можех да дишам. Знаейки, че съм на път да припадна, аз се хванах с две ръце за пейката.
Чух гласа на пазача, сякаш идваше от далеч:
— Никой не знае дали някога ще се върне. Дори и аз не знам.
После се наведе към мен и добави:
— Личното ми мнение е, че той замина с тях временно и ще се върне; ако не веднага, то някой ден. Поне така смятам.
Вгледах се напрегнато в очите му, като се питах дали си играе с мен. Веселото му лице излъчваше само добронамереност и прямота. А очите му бяха искрени като на дете.
— Когато се върне обаче, той няма да е вече Изидоро Балтазар — предупреди ме пазачът. — Този Изидоро Балтазар, когото познаваш, вече го няма, смятам аз. И знаеш ли кое е най-тъжното?
Той направи кратка пауза, след което сам си отговори на въпроса:
— Ти така беше свикнала с неговото присъствие, че вече го приемаше за даденост и дори не му благодари за грижите и помощта, които ти оказа.
— Нашата най-голяма трагедия е, че сме палячовци, слепи и глухи за всичко останало, освен нашата палячовщина — завърши той.
Бях твърде опустошена, за да кажа каквото и да е.
Пазачът рязко стана. Без да каже повече нито дума, сякаш се притесняваше да остане повече с мен, той тръгна към пътеката, която водеше към другата къща.
— Не можеш просто така да ме оставиш тук съвсем сама — извиках аз след него.
Той се обърна, махна ми и се разсмя. Това беше силен, радостен звук, който отекна през храстите. Махна ми още веднъж, след което изчезна, сякаш храстите го бяха погълнали.
Неспособна да го последвам, аз зачаках да се върне или изведнъж да се появи пред мен и да ме изплаши до смърт. Дори се подготвих за уплахата, която интуитивно усещах с тялото си повече, отколкото я очаквах със съзнанието си.
Както се беше случвало и преди, не видях, нито чух Есперанса да идва, но усетих нейното присъствие. Обърнах се и тя беше там, седнала на пейката под лавровото дърво. Изпълни ме въодушевление само като я наблюдавах.
— Мислех, че повече никога няма да те видя — въздъхнах аз. — Почти се бях примирила с тази мисъл. Смятах, че си заминала.
— О, Боже! — укори ме тя, уж смаяна.
— Ти наистина ли си Зулейка? — изтърсих аз.
— Ни най-малко — троснато отвърна тя. — Аз съм Есперанса. Ти какво? Искаш да полудееш, като си задаваш въпроси, на които никой не може да отговори ли?
Никога в живота си не съм бивала толкова близо до тотален психически срив, както в този момент. Усещах как мозъкът ми няма да понесе всичкото това напрежение. Бях на път да се разкъсам от мъка и душевен смут.
— Я се стегни, момиче — рече грубо Есперанса. — Най-лошото още предстои. Но не можем да ти го спестим. Да спрем напрежението сега, защото ще се разпаднеш, е немислимо за магьосниците. Предизвикателството към теб е да те изпитаме днес. Или ще оживееш, или ще умреш. Имам предвид буквално.
— И никога вече няма да видя Изидоро Балтазар? — попитах аз, като едва говорех през сълзите си.
— Не мога да те излъжа, за да пощадя чувствата ти — рече тя. — Не, той никога няма да се върне. Изидоро Балтазар беше само един миг магьосничество. Един сън, отминал, след като е бил изсънуван. Изидоро Балтазар, като този сън, вече го няма.