Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Лека, почти тъжна усмивка се плъзна по устните й.
— Това, което все още не знам — продължи тя, — е дали човекът, новият нагуал, също е заминал завинаги. Ти, естествено, разбираш, че дори и да се върне, той няма да бъде Изидоро Балтазар. Ще бъде някой друг, с когото ще трябва да се запознаеш наново.
— Някой непознат ли ще бъде? — попитах аз не много сигурна дали наистина искам да знам.
— Не знам, дете мое — отвърна тя бавно и като че ли несигурно. — Просто не знам. Аз самата съм един сън. Какъвто е и новият нагуал. Сънища като нас са временни, защото именно нашата временност ни позволява да съществуваме. Нищо не ни задържа, освен съня.
Със замъглени от сълзите очи, аз едва я виждах.
— За да облекчиш своята болка, потопи се още по-надълбоко в себе си — рече тя меко. — Седни със свити колене и хвани глезените си с кръстосани ръце, т.е. десния глезен с лявата ръка. Отпусни глава върху коленете си и остави тъгата да отмине.
— Остави земята да успокои болката ти — добави тя. — Остави лечебната сила на земята да навлезе в теб.
Седнах на земята точно по начина, който беше описала. За няколко мига тъгата ми изчезна. Дълбоко телесно усещане за блаженство замени мъката ми. Не се виждах в никакъв друг контекст, освен в контекста на настоящия момент. Без моята субективна памет, аз не изпитвах болка.
Есперанса потупа мястото до нея на пейката. Веднага щом седнах, тя взе ръката ми в своята и я разтьрка, като че ли я масажираше, след което каза, че имам доста месеста ръка за такова мършаво тяло. Тя обърна ръката ми с дланта нагоре и внимателно я заразглежда. Не каза нищо, само леко сви ръката ми в юмрук.
Седяхме мълчаливо дълго време. Беше късен следобед; не се чуваше нищо друго, освен ритмичното шумолене на листата, движени от вятъра.
Докато я гледах втренчено, ме обзе една странна сигурност: знаех, че аз и Есперанса вече сме говорили надълго и нашироко за моето идване в къщата на магьосниците и за тяхното заминаване.
— Какво става с мен, Есперанса? — попитах аз. — Сънувам ли?
— Ами… — започна тя бавно.
Очите й блестяха, когато предложи да проверя съня.
— Седни на земята и го провери — рече тя.
Така и сторих. Единственото, което почувствах, беше студенината на камъка, върху който бях седнала. Никакво усещане не се върна към мен.
— Не сънувам — заявих аз. — Тогава защо чувствам, че вече сме разговаряли?
Напрегнато затърсих по лицето й отговор на моята дилема.
— От пристигането си сега те виждам за пръв път, но въпреки това чувствам, че сме били заедно всеки ден — измърморих аз, повече на себе си, отколкото за да бъда чута. — Това са вече седем дни.
— Много повече са — рече Есперанса. — Но трябва да разрешиш тази загадка сама, с минимална помощ.
Кимнах в знак на съгласие. Имаше толкова неща, за които исках да питам, но знаех и приех, че ще е безполезно да говорим. Знаех, без да знам как съм го узнала, че вече бяхме разисквали всичките ми въпроси. Бях пропита от отговори.
Есперанса ме огледа замислено, сякаш се съмняваше в прозрението ми. После, много бавно, произнасяйки внимателно всяка дума, тя каза:
— Искам да знаеш, че осъзнаването, което получи тук, независимо колко дълбрко и постоянно ти изглежда, е само временно. Съвсем скоро ще се върнеш пак към своите глупости. Това е нашата женска съдба, да сме особено трудни.
— Мисля, че грешиш — възпротивих се аз. — Ти въобще не ме познаваш.
— Точно, защото те познавам, казвам това — рече тя. Направи кратка пауза и когато отново заговори гласът й беше остър и сериозен.
— Жените са много предпазливи — каза тя. — Не забравяй, че когато те отглеждат да бъдеш слуга, това те прави изключително хитър и находчив.
Мощният й звучен смях заличи у мен всякакво желание за протест, даже и да съм го имала.
— Най-доброто, което можеш да направиш, е да не казваш нищо — заяви тя.
После ме хвана за ръката, помогна ми да стана и предложи да отидем в малката къща за един дълъг, крайно необходим разговор.
Не влязохме вътре в къщата, а седнахме на пейката до входната врата. Седяхме там мълчаливо близо час. После Есперанса се извърна към мен; тя сякаш не ме виждаше. Дори се питах дали не е забравила, че бях дошла с нея и седях до нея. Без да отбележи по какъвто и да е начин моето присъствие, тя стана, отдалечи се на няколко крачки от мен и се загледа в другата къща, сгушена сред група дървета. Измина доста време преди да каже:
— Отиваме надалеч.
Не можех да кажа дали беше надежда, вълнение или мрачно предчувствие това, което породи странно гадене в стомаха ми. Знаех, че няма предвид разстоянието като километри, а като други светове.