Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Зулейка не е родена като всяко човешко същество. Тя е била създадена. Тя е самото магьосничество.
— Не — възрази ми Флоринда енергично. — Зулейка е родена. Есперанса не е.
Тя ми се усмихна и добави:
— Това ще е достойна загадка за теб.
— Мисля, че разбирам — измърморих аз, — но съм твърде нечувствителна и не мога да формулирам това, което разбирам.
— Справяш се чудесно — засмя се тя тихичко. — Ако беше толкова нечувствителна, колкото си обикновено, трябваше да чакаш докато си наистина, ама наистина 100 процента будна, за да разбереш. Сега си само 50 процента будна. Номерът е да останеш в повишено съзнание. Когато сме в повишено съзнание, за нас няма нищо, което да е невъзможно да разберем.
Усещайки, че се каня да я прекъсна, тя покри устните ми с ръка и добави:
— Не мисли за това сега. Само запомни, че си импулсивна натура, дори в повишено съзнание, и мисленето ти не е стабилно и обхватно.
Чух някой да се движи в сенките зад храстите.
— Кой е там? — попитах аз, като се изправих. Огледах се, но не видях никого.
Откъм двора отекна женски смях.
— Не можеш да ги видиш — рече Флоринда сънено.
— А защо се крият от мен? — попитах аз. Флоринда се усмихна.
— Не се крият — обясни тя. — Просто ти не можеш да ги видиш без помощта на нагуала Мариано Аурелиано.
Не знаех какво да отговоря на това. На определено ниво ми прозвуча абсолютно смислено; въпреки това обаче усетих как поклащам глава.
— Ти можеш ли да ми помогнеш да ги видя? — попитах аз. Флоринда кимна.
— Но очите ти са изморени — рече тя. — Изморени са от твърде много гледане. Трябва да поспиш.
Целенасочено държах очите си широко отворени, за да не изпусна който и да щеше да излезе от храстите в мига, в който вниманието ми отслабне. Взирах се в листата и сенките вече без да знам кое какво е, докато накрая заспах дълбок сън без сънища.
18
ПАЗАЧЪТ ДРЕМЕШЕ на любимата си пейка в сянката на лавровото дърво. Това беше единствената му дейност за последните два дни. Вече не метеше двора, нито пък събираше листа, а седеше с часове на тази пейка, като или дремеше, или се взираше в далечината, сякаш имаше тайно споразумение с нещо, което само той можеше да види.
В къщата всичко се беше променило. „Сгреших ли, че дойдох да ги видя?“, питах се непрестанно аз. Както обикновено, чувствах се виновна и готова да се защитавам. И единственото, което правех, беше да спя необезпокоявана часове наред. Когато бивах будна обаче, с тревога съзнавах, че нищо не е същото. Обикалях безцелно из къщата, но напразно. Нещо сякаш бе излетяло от нея.
Продължителната и шумна въздишка на пазача прекъсна мислите ми. Неспособна да потискам повече своята тревога, аз оставих книгата настрана, станах и отидох при него.
— Няма ли да събираш и да гориш листа днес? — попитах аз.
Сепнат, той вдигна поглед към мен, но не отговори. Носеше слънчеви очила. Не можех да видя израза в очите му през тъмните стъкла. Не знаех какво да направя — да остана, да си тръгна или да изчакам отговора му. Опасявайки се, че може пак да задреме, аз го попитах с висок, нетърпелив тон:
— Има ли някаква причина, поради която вече не събираш и не гориш листа?
Той парира въпроса ми с въпрос:
— Да си видяла или чула да пада листо през последните два дни?
Очите му сякаш ме пронизваха, когато махна очилата си.
— Не съм — казах аз.
Не толкова самото му изказване, колкото сериозността на тона и поведението му беше това, което ми се стори нелепо; това, което ме накара да отговоря.
Той ми направи знак да седна до него на пейката. После се наведе към мен и ми прошепна в ухото:
— Тези дървета знаят точно кога да пуснат листата си.
Огледа се навсякъде около себе си, сякаш се опасяваше някой да не го чуе, след което добави със същия поверителен шепот:
— А сега дърветата знаят, че не е необходимо листата им да падат.
— Листата увяхват и падат независимо от всичко — провъзгласих аз самоуверено. — Това е природен закон.
— Тези дървета са безкрайно своенравни — заяви той упорито. — Те си имат свое съзнание. Те не следват законите на природата.
— И какво кара дърветата да не пускат листата си? — попитах аз, като се опитвах да изглеждам сериозна.
— Хубав въпрос — рече той, като замислено потри брадичката си. — Опасявам се, че все още не знам отговора. Дърветата не са ми казали.
Той ми се усмихна глуповато и добави:
— Вече ти казах — тези дървета са темпераментни. Преди да успея да възразя, той попита ни в клин, ни в ръкав:
— Приготви ли си обяд?
Внезапната смяна на темата ме изненада.