Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— За да фокусираш вниманието си чрез своята утроба, вземи някакъв предмет и го сложи върху корема си или пък го потъркай в гениталиите си.
Тя гръмко се разсмя при изумения ми вид, след което, между отделните изблици на смях, меко ме сгълча:
— Хайде де, не съм чак толкова гадна. Можех да кажа, че трябва да намажеш предмета с мъзгата си, но не го направих.
— След като установиш дълбока близост с предмет, — продължи тя отново сериозна, — той винаги ще бъде на твое разположение да ти служи като мост.
Повървяхме още малко в мълчание; тя изглеждаше потънала в мисли; езикът ме сърбеше да кажа нещо, но знаех, че нямам какво. Когато най-сетне заговори, гласът й беше строг, настоятелен.
— Нямаш повече време за губене — рече тя. — Естествено е, че в глупостта си ние оплитаме конците. Магьосниците знаят това по-добре от всеки друг. Но знаят още и че няма втори шанс. Трябва да се научиш на контрол и дисциплина, защото не разполагаш с повече време за грешки.
— Ти оплете конците, да ти кажа — продължи тя. — Дори не знаеше, че Изидоро Балтазар е заминал.
Невидимата дига, която задържаше лавината от чувства, рухна. Паметта ми се възвърна и отново ме обзе тъга. Тя стана толкова силна, че дори не съм забелязала кога съм седнала на земята и потъвам, сякаш беше сюнгер. Накрая земята ме погълна. Това не беше задушаващо, клаустрофобично преживяване, защото усещането, че седя на повърхността съществуваше едновременно със съзнанието, че земята ме е погълнала — едно двойнствено усещане, което ме накара да изкрещя:
— Сега сънувам!
Това извикано на висок глас изречение задейства нещо в мен; заля ме нова лавина от спомени. Знаех какво не е наред с мен — бях оплела конците и сега нямах енергия да сънувам. Откакто пристигнах, всяка нощ бях сънувала един и същ сън, който бях забравила до самия този момент. Сънувах, че всички жени-магьосници идват в стаята ми и ме обучават на основните принципи на магьосничеството. Те ми казваха, отново и отново, че сънуването е втората функция на утробата, тъй като първата е възпроизвеждането и всичко свързано с него. Казваха ми, че при жените сънуването е естествена функция, изцяло въпрос на енергия. При положение, че има достатъчно енергия, тялото на жената само събужда вторичните функции на утробата и жената сънува невъобразими сънища.
Тази необходима енергия обаче е като помощ за развиваща се държава — никога не идва. Нещо в цялостната подредба на нашите социални структури пречи на тази енергия да се освободи, така че жените да сънуват.
Ако тази енергия била свободна, казваха ми жените — магьосници, тя щяла просто да отхвърли „цивилизованата“ подредба на нещата. Но голямата трагедия на жените е, че социалната им съвест напълно доминира над личната им съвест. Жените се страхуват да бъдат различни и не искат да се отделят твърде далеч от удобствата на познатото. Социалният натиск, оказван върху тях, да не се отклоняват, е просто твърде мощен и вместо да се променят, те се съгласяват с това, което им е предопределено, а именно — да бъдат в услуга на мъжете. Така те никога не могат да сънуват магическите сънища, макар да имат органичните предпоставки за това.
Положението на жената е унищожило шансовете й. Дали ще е религиозно или научно обагрено, то поставя на жената един и същ печат — нейната основна функция е да възпроизвежда, а дали е постигнала някаква политическа, социална или икономическа равнопоставеност е абсолютно без значение.
Жените ми казваха всичко това всяка нощ. Колкото повече си спомнях и разбирах думите им, толкова повече се натъжавах. Стана ми мъчно вече не само за мен, но и за всички нас — едно племе от шизофренични същества, уловено в капана на един социален ред, който ни е приковал към собствените ни неспособности. Ако някога въобще се освободим, то е само моментно, една краткотрайна яснота преди да се потопим, по желание или на сила, отново в мрака.
— Престани с тези сантиментални глупости — чух някой да казва.
Беше мъжки глас. Вдигнах очи и видях пазача, който се беше надвесил над мен и ме пронизваше с поглед.
— Как се озова тук? — попитах аз. Бях смутена и малко шашната.
— Ти си ни следил? — казах аз не толкова като въпрос, колкото като обвинение.
— Да, следих ви, особено теб — ухили ми се похотливо той.
Заразглеждах лицето му. Не му вярвах. Знаех, че си прави шега с мен, но въпреки това не бях нито раздразнена, нито уплашена от наситения блясък в очите му.
— Къде е Есперанса? — попитах аз. Никъде не се виждаше.
— Къде е…? — заекнах притеснено аз, неспособна да довърша изречението.