Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

— По-добре да се връщам в града. — Така ти ще можеш да разказваш на твоите Зимни любовници как почти си поканил на обяд командира на полицията.

— Не трябва да си ходиш. Ние можем… да се държим така, сякаш нищо не е станало.

— Може би ти ще можеш. Но аз не мога повече да се преструвам. — Тя облече палтото си и със залитане тръгна към вратата.

— Джеруша. Добре ли си? — В гласа му прозвуча загриженост.

Тя спря, обърна се и отговори:

— Да. Дори един ден, прекаран извън Карбънкъл, е като преливане на кръв. Може би… ще те видя отново на Фестивала… преди окончателното заминаване? — Мразеше да го моли.

— Не, мисля, че няма. Мисля да не ходя на този Фестивал. А и няма да напусна Тийумат. Тук е моят дом.

— Разбира се. — Тя почувства как една неискрена усмивка отново се появява на лицето й като мускулна конвулсия. — Е, може би аз ще… ти се обадя, преди да замина. — „Дано се скапеш, дявол те взел…“

— Ще те изпратя.

— Не се тревожи. — Тя поклати глава, тури шлема и закопча каишката под брадата си. — Не е необходимо. — Отвори потъмнялата врата, излезе и бързо я затвори зад себе си.

Беше стигнала средата на хълма, когато го чу да я вика. Обърна се и го видя да тича по склона към нея. Тя спря, а ръцете й се свиха в юмруци.

— Какво има?

— Буря идва.

— Не, не идва. Преди да напусна Карбънкъл, проверих метеорологичния бюлетин.

— Да вървят по дяволите прогнозите. Ако тези копелета въобще някога вдигат поглед от симулаторите и гледат небето… — Той посочи с ръка към хоризонта. — Утре на разсъмване ще бъде тук.

Тя вдигна глава, но видя само разкъсани облаци. Едно бледо, лъжливо слънце обвиваше в ореол и засенчваше Близнаците.

— Не се безпокой. Дотогава ще съм се върнала у дома.

— Не се безпокоя за теб. — Той продължаваше да гледа хоризонта на север.

— Охо! — Тя почувства как лицето й надяна маската на безразличие.

— Момичето там. То е в малка лодка. Ще се върне едва утре сутрин. — Той я погледна мрачно. — Веднъж вече я спасявах, беше почти замръзнала. Този път може и да не съм толкова късметлия. Няма да пристигна там навреме, освен ако…

Тя кимна.

— Добре, Мироу. Тръгвай да я потърсим.

Той се поколеба.

— Аз… не зная как да те помоля за такъв вид услуга. Нямам право да те моля. Но…

— Всичко е наред. Мой дълг е да ти помогна.

— Не. Иска ми се да те помоля… да не се държиш с нея като с длъжностно лице. Да… забравиш, че въобще си я срещала. — Той се усмихна и направи гримаса. — Ти разбираш. Аз също много ти вярвам. — Той започна да потрива ръце. Едва тогава тя видя, че беше излязъл без палто.

Сега Джеруша си спомни за неговото безпокойство при пристигането й и най-после разбра.

— Тя да не е масов убиец или нещо от този род.

Той се засмя.

— Тъкмо напротив.