Магьосникът

— Какво е онуй здание там? От Древните ли е останало?

— Аха.

На изток от Ситго почвата стръмно се спускаше по обрасъл с дървета склон с широк прорез в средата. Пътеката се виждаше на лунната светлина като път в косата. Недалеч от края на склона имаше обградено с камъни полурухнало здание. Купчините боклук сигурно бяха останки от множество паднали комини — поне така можеше да се съди от този, който все още се крепеше. Каквото и да бяха правили Древните освен това, бяха произвеждали и сума дим.

— Имало е полезни неща там, когато баща ми е бил малък — каза тя. — Хартия и разни такива, дори и писалки с мастило, които работят… поне известно време. — Тя посочи отляво на сградата, където се простираше правоъгълник от разтрошени камъни и няколко ръждиви скелета, служили някога на Древните за странния им начин на пътуване без коне. — Преди там имаше неща като танкове за газ, само че много, много по-големи. Като големи сребърни кутии. И не ръждясваха като останалите. Нямам представа какво е станало с тях, освен ако някой не ги е отмъкнал за водни цистерни. Никога не бих посмяла… Може да донесе нещастие, даже ако не са заразени с нещо.

Тя се обърна към него и го целуна.

— О, Уил. Колко жалко е за теб.

— Колко жалко и за двама ни! — каза той и след това си размениха един от онези дълги, болезнени погледи, на които са способни само тийнейджърите. Най-сетне се разделиха и продължиха напред, хванати за ръце.

Тя не можеше да прецени кое я плаши повече — няколкото помпи, които още работеха или дузините повредени такива. Това, което знаеше със сигурност беше, че няма сила на земята, която да я прекара през оградата без приятел близо до нея. Помпите пищяха; от време на време някой цилиндър изскърцваше като че ли е бил настъпен. На равномерни интервали „свещта“ избухваше като драконов дъх и „захвърляше“ сенките им далеч напред. Тя се ослуша за писъка на козодоя, но не чу нищо.