Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Когато беше там, видя ли онези, дето се наричат Големите ковчези?
— Видях Джонас и онзи с палтото да си говорят в двора — отговори тя.
— Не и Дипейп? Червенокосия?
Тя поклати глава.
— Знаеш ли как се играе на Обсада, Сюзан?
— Аха. Баща ми ми показа, когато бях малка.
— Тогава знаеш как червените се подреждат от едната страна на дъската, а белите от другата. Как се скупчват около укреплението и се наместват едни спрямо други, за да подобрят защитата. Това, което се случва в Хамбри сега, е почти същото. И, както в играта, сега е най-важно кой пръв ще излезе иззад прикритието. Разбираш ли? Тя кимна веднага:
— В играта първият, който излезе зад укреплението става уязвим.
— Също и в живота. Винаги. Но понякога дори да останеш зад прикритието е трудно. Приятелите ми и аз вече преброихме почти всичко, което можем да си позволим. Да броим остатъка…
— От конете на Ската, например.
— Аха, точно тъй. Да ги преброим ще е да излезем иззад прикритието. Или воловете за които знаем…
Веждите й се повдигнаха:
— Няма волове в Хамбри. Трябва да сте сгрешили нещо.
— Няма грешка.
— Къде са?
— В Рокинг Ейч.
Сега веждите й се смъкнаха и се сключиха в замислена гримаса:
— Това е ранчото на Лаело Раймър.
— Аха, братът на Кимба. Но това не са единствените скрити съкровища в Хамбри напоследък. Има допълнителни каруци, повече хамути, укрити по хамбарите на членовете на Коневъдната асоциация, допълнителни хранителни запаси…
— Уил, не…
— Да. Всичко това и много повече. Само че да ги преброим — да ни видят да ги броим — ще е нарушаване на прикритието. Бихме рискували да ни „обсадят“. Последните ни дни приличат на кошмар — опитваме се да изглеждаме извънредно заети, без да се качваме на онази страна на Ската, която гледа към Хамбри. Става все по-трудно и по-трудно. След това получихме съобщението…
— Съобщение ли? Как? И откъде?
— Най-добре да не знаеш за това, струва ми се. Но то ни накара да вярваме, че някои от отговорите, които търсим, може да са в Ситго.
— Уил, мислиш ли, че това там може да ми помогне да разбера повече за случилото се с баща ми?
— Не знам. Възможно е, предполагам. Всичко, което знам със сигурност е, че най-сетне имаме възможност да преброим нещо от значение без да ни видят да го правим.
— Ела — каза тя. — Знам една пътека.
12
Под бледата светлина на намалялата луна, Сюзан го преведе през портокаловата горичка към бученето и скърцането на нефтеното поле. Тези звуци караха гръбнака на Роланд да потрепва. Щеше му се да държи единия от пистолетите си, скрити под дъските на пода на землянката.
— Можеш да ми се довериш, Уил, но това не значи, че ще съм ти от голяма полза — каза тя с малко по-силен от шепот глас. — Била съм достатъчно близо до Ситго, за да го чувам през целия си живот, но на пръсти мога да преброя идванията си тук. Първите две-три са били заедно с мои приятели.
— А после?
— С баща ми. Той винаги се е интересувал от Древните и леля ми Корд често казваше, че това ще свърши зле — тя преглътна с мъка. — И той наистина свърши зле, макар да се съмнявам, че Древните са отговорни. Бедният татко.
Те достигнаха ограда с мрежа. Зад нея се издигаха кулите на петролните помпи като войници с ръста на властелина Пърт. Звукът им беше задъхан — дишане на изтощени до смърт чудовища. Разбира се, това беше място, което приличаше на къща с духове на открито.
— Надявам се, че приятелите ти ще следят добре.
— Тъй ще е.
— Имате ли уговорен сигнал?
— Писък на козодой. Да се надяваме, че няма да го чуем.
— Аха, дано е тъй — тя го хвана за ръката и го поведе през нефтеното поле.
13
Първия път, когато газовата факла проблесна пред тях, Уил промърмори под мустак ругатня (толкова бърза, каквато тя не беше чувала от смъртта на баща си) и спусна свободната ръка към колана си.
— Полека! Това е само свещ! Газова тръба!
Той бавно се отпусна:
— Тази, която ползват, нали?
— Аха. Подкарват няколко машини с газта. Не са нищо повече от играчки, тъй си е. Най-вече правят лед.
— Опитах го в деня, когато посетихме шерифа.
Той не се стресна, когато факлата пламна отново. Огледа без особен интерес трите танка за газ зад онова, което хората в Хамбри наричаха „свещ“. Наблизо бяха отрупани ръждиви бутилки, в които газта да може да се налива и пренася.
— Виждал ли си такива преди? — попита тя.
Той кимна.
— Вътрешните Баронства сигурно са много странни — каза Сюзан.
— Започвам да си мисля, че не са по-странни от тези във Външната Арка — добави той и бавно се обърна. Посочи нещо.