Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Това предположение излезе вярно и догадките най-после престанаха. Дружина приятелски настроени команчи, които посетиха селището, донесоха новината, че срещнали ловеца на бизони, когато минавали през Ляно Естакадо, придружен от две жени и неколцина мъже с товарни мулета, които носели провизии; и — както казал, на индианците — отивал надалеко — отвъд Великата прерия.
Тази вест беше точна и без съмнение вярна. Често бяха чували Карлос да казва, че възнамерява да отиде в земята на американците. Отишъл бе сега там, навярно да се засели край брега на Мисисипи. Невъзможно беше да го настигнат. Нямаше да го видят вече. Защото едва ли щеше да се покаже пак в селищата на Ню Мексико.
Минаха месеци; след вестта на команчите нищо не се чу за Карлос и за хората му. При все че не бяха забравени нито той, нито близките му, престанаха да говорят за тях. Други работи занимаваха мислите на хората от Сан Илдефонсо, а напоследък бяха станали едно-две крайно интересни събития, които можеха да заличат спомените за прочутия обявен вън от закона.
Селището бе заплашено от нашествие на племето рофиф, което би станало, ако тъкмо в това време самите те не бяха нападнати и разбити от други диваци! Това им попречи да нахлуят в долината поне засега, но пробуди опасения за бъдеще.
И друг страх разтърси напоследък Сан Илдефонсо — възможен бунт на тагните, на тези indios mansos или опитомени индианци, които съставяха мнозинството от населението. В много други селища братята им бяха възстанали и сполучили да отхвърлят испанското иго! Нормално беше и живущите в Сан Илдефонсо да мечтаят за такова нещо и да заговорничат.
Но заговорът им бе потушен още в началото поради бдителността на властите. Водачите бяха задържани, съдени, осъдени и разстреляни. Скалповете им бяха окачени над входа на пресидия като предупреждение към тъмнокожите им сънародници, които бяха принудени по този начин да се покоряват безусловно.
— Тези трагични събития помогнаха всички да забравят ловеца на бизони и делата му. Наистина в Сан Илдефонсо още имаше хора, които с основание помнеха и него, и делата му; но повечето бяха престанали да мислят за него или за близките му. Всички бяха чули и повярвали, че обявеният вън от закона отдавна е минал отвъд Великата прерия: и живее сега в безопасност под закрилата на своя народ край бреговете на Мисисипи.
ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ОСМА
А какво стана с Карлос? Наистина ли бе отишъл отвъд Великата прерия? Не се ли завърна? Какво стана със Сан Илдефонсо?
Такива въпроси зададоха хората, защото разказвачът на легендата замълча за известно време. Погледът му блуждаеше из долината, като се спираше ту на скалата Ла Ниня, ту на обраслите в бурен развалини. Мълчанието му се дължеше на дълбоко вълнение.
Слушателите му, полуотгатнали вече съдбата на Сан Илдефонсо, очакваха нетърпеливо да научат края. След малко разказвачът продължи.
Карлос се върна. А какво стана със Сан Илдефонсо ли? Отсрещните развалини са отговор на този въпрос. Сан Илдефонсо загина. Откъде да научите как? О, разказът е страшен — разказ за кръвопролитие и мъст, разказ за отмъщението на Карлос.
Карлос, ловецът на бизони се върна, но не дойде сам. Петстотин бойци вървяха след него — червенокожи бойци, които го признаваха за свой водач … за свой, бял вожд. Бяха юначните вакои. Научили бяха патилата му и се заклеха да отмъстят за него!
Беше есен — късна есен, — най-хубавото годишно време в Америка, когато дивите лесове изглеждат изкуствено обагрени, а природата си почива от годишния си труд… Когато всички нейни същества, пирували на богатата трапеза, така щедро сложена от нея, изглеждат доволни и щастливи.
Беше лунна есенна нощ — сребристо пълнолуние, възпято в песните на много земи.
Тия лунни лъчи имаха същия блясък там, където жътвата беше непозната — в пустинното плато на Ляно Естакадо. Млад пастир, легнал край мълчаливото си стадо, бе пробуден от ръмженето на будното овчарско куче. Вълк ли беше, мечка ли, или червеникав кугуар161? Ни едно от тях. Погледът му зърна нещо съвсем друго, когато погледна към платото — нещо, което накара пастира да потрепери. Дълга върволица призрачни фигури минаваше през платото. Конници, Които яздеха в индианска нишка, съвсем гъсто един зад друг. Отиваха от изток към запад. Началото на редицата беше вече близо, но краят й не можеше да се види. След малко отрядът мина на двеста крачки от мястото, гдето беше легнал пастирът. Леко и безшумно се изниза напред. Не подрънкваха юзди, не звънтяха шпори, не тракаха саби. Чуваше се само тъпият удар на неподковани копита или изцвилването на нетърпелив жребец, усмирен веднага от ездача. Безшумно като призраци напредваха те. И изглеждаха още по-неземни в сиянието на лунните лъчи.
161
Кугуар — пума. Б. пр.