Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Нямаше нужда да бърза, едва ли нещо в далайна щеше да се промени точно днес, но и не биваше да се бави. За какво да се бави — за да излапа още една паница каша ли? Беше свършил всичко, беше завел жената с детето в палатката, беше я представил на съседите, беше й показал нивата, беше я запознал с Ай: уродливата дребосъчка само я беше погледнала изпод вежди и беше побягнала нанякъде — сигурно пак да наруши заповедта да не се излиза на мокрото, та да копае чавга. Сушачката не можеше да си намери място от щастие и само се чудеше как да му благодари. После седна да храни детето. Трудно и беше с една ръка и до края на живота й щеше да й е трудно, но все някак щеше да се оправи. Който има за какво да живее, все се оправя някак.
Топения се прибра вкъщи и започна да се приготвя. Обу се (сега имаше чудесни здрави обуща!), сложи си хитиновата броня и шлема с прозрачното забрало, взе връзка сламени факли, взе два харпуна, взе си и ножа. Не яде: не му се ядеше, пък и защо да яде — за последно ли? Нахлузи и дебелите ръкавици и тръгна. Не бързаше и стигна до шавара чак привечер. Вече се стъмваше. Макар че какво значение имаше това — в шавара бездруго винаги беше тъмно.
Запали една от факлите, наведе се и се вмъкна в шавара. Краката му затънаха в лепкавата тиня, нечии зъби застъргаха по обущата му. Топения удари с харпуна и измъкна от нойта първата си жертва — жирх. Изтръска го от острието на харпуна и продължи напред. Паяжините на зогговете се лепяха по прозрачното забрало и му пречеха да вижда, така че той вдигна факлата пред лицето си — да ги изгаря.
Отначало земята под краката му се надигаше и той почти излезе на твърдо. Уплаши няколко тукки, които мляскаха в купчина слуз — значи и в шавара все растеше нещо за ядене, — но не спря, а продължи навътре. Светлото петно на входа отдавна беше изчезнало зад гърба му, факлата догоря и той запали от нея следващата. Вече вървеше надолу, нойтът се плискаше почти до коленете му, но дебелите ловджийски дрехи го пазеха.
Коридорът зави и се разшири в голяма пещера. Беше висока — дори да вдигнеше ръце, нямаше да може да стигне тавана й, по който се виждаха светли петна — късчета от небето. Колко хубаво щеше да бъде тук, когато този оройхон станеше сух! За да стане това обаче илбечът трябваше да живее.
По лепкавата повърхност на нойта се надигнаха вълнички, показаха се осезателни мустаци, показаха се щипци — горният чифт, после се подадоха очите — на тънки израстъци. Две-три секунди гвааранзът гледаше човека, а човекът стоеше неподвижно, вдигнал харпуна, и с ужас си мислеше какво още ще трябва да направи, ако успее да убие звяра. А после каза:
— Хайде де! Чакам те.
Гвааранзът щракна с четирите си щипки и тръгна към него.
На ситите душата им затлъстява.
Във времената на великия Ван на целия свят бил останал само един прокуден изгнаник — самият Ван. Всички хора си имали земя, всички живеели на сухото, но илбечите трябва да строят, те нямат време да вършеят и да чакат кашата да втаса. И значи всички ядели сладки питки, само Ван ядял чавга. Не току-така казват, че не можеш да видиш далайна, без да си намокриш краката. Краката на Ван вечно били мокри.
Този щастлив за всички живот — нали всички имали всичко — продължил три дузини години и хората си мислели, че животът им винаги ще е такъв. И никой не се сещал, че Ван вече е стар и че сигурно вече едва може да ходи. Повече от старостта и болестите обаче Ван се измъчвал от мисълта, че той, който бил направил света щастлив, е останал нещастен.
И един ден Ван излязъл на сухото и седнал на синора. И около него се събрали хора и всички почнали да го гледат — нали бил много стар и много мръсен.
— Тоя ще е от прокудените изгнаници — казал един.
— Колко е отвратителен! — възкликнала една млада красива девойка. — И как вони!
— Навремето бяха много — казал друг човек. — Скитаха навсякъде и не искаха да работят.
— Видя ли го? — казал един баща на сина си. — Ако не слушаш и не работиш, и ти ще станеш такъв.
— Дайте ми хляб — рекъл Ван. — Гладен съм и съм болен, вече нямам сили.
— Старче — казал един селянин. — На този свят всеки яде своя хляб. Къде е нивата ти?
— А старците ги хранят децата им — обадила се една жена. — Къде е семейството ти?