Забавна Библия
- Автор: Таксиль Лео
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Забавна Библия». Краткое содержание книги:
На български език книгата се превежда за първи път от последното руско издание.
Давид пак го попита: какво стана? Разкажи ми. И той отговори: народът се разбяга от битката, и много народ падна и измря; умряха и Саул и син му Ионатан.
Давид каза на момъка, който му разказваше: отде знаеш, че Саул и син му Ионатан са умрели?
И момъкът, който му разказваше, рече: аз случайно отидох в Гелвуйската планина, и ето, Саул падна върху копието си, а колесниците и конниците го настигнаха.
Тогава той се озърна назад и като ме видя, повика ме.
И аз казах: ето ме. Той ме попита: кой си ти? Аз му отговорих: аз съм амаликитец.
Тогава той ми рече: дойди при мене и ме убий, защото смъртна тъга ме е обзела, но душата ми е все още в мене.
И аз се приближих до него и го убих, понеже знаех, че той не ще остане жив подир падането си; и взех царския венец, който беше на главата му, и гривната, която беше на ръката му, и ги донесох тук на господаря си.
Тогава Давид хвана дрехите си и ги раздра, така също и всички люде, които бяха с него (раздраха дрехите си).
И ридаха, и плакаха, и постиха до вечерта за Саула и за сина му Ионатана, и за народа господен, и за дома израилев, задето бяха загинали от меч.
И Давид попита момъка, който му разказваше: ти отде си? Той му отговори: аз съм син на един пришълец амаликитец.
Тогава Давид му каза: как се не побоя да дигнеш ръка, за да убиеш помазаника господен?
И Давид повика едного от момците си и му каза: дойди и убий го. И оня го уби, и той умря“ (II Царства, гл. 1, ст. 1–15).
След това Давид съчинил плачевна песен (Библията я привежда) по повод жестоката съдба на Саул и Ионатан. Ние ще приведем от нея само малък откъслек: „жалея за тебе, брате Ионатане; ти ми беше много драг; твоята любов за мене беше по-горе от женска любов“ (ст. 26).
Глава тридесет и втора
Възкачването на престола и славното царуване на светия кротък цар Давид
Ние стигнахме сега до епохата, когато наистина почва що-годе достоверната история на еврейския народ. Именно от времето на Саул съмнителното и неясното в тая история като че почва малко по малко да изчезва. Право казано, ние и по-нататък ще срещнем още доста необикновени и изумителни „чудеса“. Но тези „чудеса“ само своеобразно ще украсяват биографиите на лицата, чието съществуване все пак невинаги ще се налага да оспорваме.
Книгите, които съставят Библията, предизвикват големи спорове. Богословите твърдят, че тия книги били написани от едни или други лица, които разказвали за съвременни на тях събития: „Петокнижието“ се приписва на Моисей, Иисус Навин се почита като автор на Книга на Иисус Навин, Самуил — като автор на първите две книги на „Царства“. Като разпространяват тая версия, богословите се стараят да придадат на Библията достоверен вид. Те се вбесяват, когато им казват, че всичко това е било написано много по-късно от времето на описаните в Библията събития, главно след вавилонския плен.
В потвърждение на възгледите на учените критици на Библията трябва да отбележим тук между другото една фраза от Втора книга на „Царства“, която позволява още веднъж да покажем лъжливостта на становището на богословите: „както е написано в книгата на Праведния“ (гл. 1, ст. 18). Същата книга на Праведния е отбелязал и Иисус Навин по повод чудото със спиране на слънцето и луната: „нали това е писано в книгата на Праведния: слънцето стоеше сред небето и не бързаше да зайде почти цял ден“ (Иисус Навин, гл. 10, ст. 13).
Ако самият Иисус не е митическа личност, „чудото“ му се е случило около петстотин години преди царуването на Давид. Следователно физически е невъзможно Иисус да е могъл в написана от него книга да цитира друга книга, която възпроизвежда след петстотин години плачевната песен на Давид за Саул и Ионатан.
Тая книга на Праведния, споменавана в Библията на няколко пъти, била унищожена от иудейските жреци; те сами я унищожават, но казват, че тя „за нещастие, изчезнала“. Съществуването й е било неудобно, защото тя нагледно доказвала, че Вехтият завет не е бил написан постепенно и последователно от Моисей, Самуил, Давид и др., които уж били записали съвременни на тях събития.
Двата библейски стиха, които ние току-що съпоставихме, доказват напълно „свещените“ фалшификации и позволяват да се досетим кого ще ползват те.
Давид, вече отдавна помазан от Самуил за цар, почнал да се смята за цар едва след смъртта на Саул; едва тогава той почва да показва царско величие. Преди всичко се посъветвал с бога кой град да избере за столица на царството си. Бог направо му посочва: „Хеврон“ (гл. 2, ст. 1). Сетне се обърнал към народа, но само вождовете на Иудиното коляно признали Давид, „и там помазаха Давида за цар над Иудиния дом“ (ст. 4). Това било вторично помазване.