Последният убиец

Рандал посегна към транскрипцията на писмото.

— Значи мислиш, че става дума за това? За Аламут и повелителя Хасан?

Възрастният мъж кимна.

— Аз не мисля, Питър. Аз го знам. Кодът на писмото идва от Аламут. Затова и успях; бях чел за него в тази книга. Хасан е изпращал мисионери от Аламут, за да разнасят словото му, но той също така е изпращал и убийци, мъже, наречени федаини или „онези, които се жертват“ — млади фанатици, обучени да му се подчиняват до смърт и повече, ако е необходимо. Заради федаините сектата е получила името си „хашишин“ — то означава „ядящи хашиш“, но бързо е започнало да означава това, което значи на много езици днес — убийци.

Фереще озадачено поклати глава.

— Не разбирам какво общо има хашишът със сектата. Никога не съм познавала измаилити, които да употребяват хашиш.

Полякът отново кимна.

— Права си. В днешно време не го правят, а може би и никога не са го правили. Хашишът може просто да е част от легендата.

— Легенда?

— О, да. Има множество предания за Хасан и неговите убийци. Ето, нека ви прочета едно. — Ростоворовски се изправи, отиде отново до рафта с книги и измъкна друг том. Отвори го и прелисти страниците, докато намери пасажа, който търсеше.

— Това е копие от „Пътуванията на Марко Поло“. Той е посетил Иран в края на тринадесети век, не много дълго след като Аламут бил разрушен от монголите. Той привежда тук пълно описание на чутото от него за дейността на владетеля на Аламут. Слушайте: „Шейхът бил наричан на техния език Аладин. Той построил в една долина между две планини най-красивата градина, която някога е виждало човешко око, засадена с най-чудните овощни дървета на света. Издигнати били пречудни беседки и дворци, обковани със злато, и всичко най-красиво, което може да се намери на земята. Течали и четири потока: един с вино, един с мляко, един с мед и един с вода. Имало и жени и девойки, най-красивите на света, неподражаеми в свиренето на всеки инструмент, песните и танците. И той успял да убеди своите хора, че тази градина е Раят… Шейхът канел в двора си всички младежи на възраст от дванадесет до двадесет години от страната. Всички, които били добри бойци. Тези младежи добре знаели от преданията, че Мохамед, техният Пророк, е обявил, че Раят е създаден по начина, по който го описах, и приемали това за истина.“ А сега забележете какво следва. „Шейхът изпращал някои от тези младежи в тази градина — четири, десет или двадесет наведнъж в зависимост от желанието си. И ето как го правел. Давал им лекарства, които ги приспивали. После ги откарвали в градината, където ги събуждали. След като отворели очи и виждали всичко това, което ви описах, младежите наистина вярвали, че се намират в Рая… Шейхът поддържал своя двор в блясък и великолепие и се стараел да се държи благородно и с достойнство. Успял да убеди простия планински народ наоколо, че е пророк. И когато искал да изпрати някъде убийци, давал наркотици на толкова младежи, колкото искал, и докато те спели, ги пренасял в двореца си. Когато младежите се събуждали, били смаяни и съвсем не радостни, защото Раят, от който идвали, не бил място, което биха напуснали доброволно. Веднага отивали при шейха и му засвидетелствували почит, като хора, убедени, че е велик пророк. Когато ги питал откъде идват, те отговаряли, че идват от Рая, за който Мохамед е говорил на предците им, и че ще разкажат на всички за това, което са видели там. И тези, които слушали всичко това, но нямали щастието да го видят с очите си, се изпълвали с копнеж да отидат там, мечтаели за смъртта, за да могат да попаднат в Рая и чакали с нетърпение деня на своята смърт. И ако шейхът желаел смъртта на някой голям владетел… той избирал някои от своите убийци и ги изпращал където поиска, с думите, че ще ги изпрати в Рая, но преди това трябва да отидат еди-къде си, след което мястото в Рая им е осигурено. Тези, които получавали такова поръчение, се подчинявали с наистина огромно желание. Заминавали и правели всичко, което им било нареждано. По този начин станало така, че нито един от тях не се опасявал, ако шейхът пожелаел неговата смърт.“