Рандал се навъси и подаде листа на Фереще.
— Нещо не вдявам, Юлиуш. За мен това няма смисъл.
Възрастният мъж повдигна вежди.
— Мисля, че ще има някакъв смисъл за госпожица Ахмади. — Той я наблюдаваше, докато тя съсредоточено четеше. В очите й се появи удивление. Тя свърши да чете и му подаде листа, без да произнесе и дума. Възрастният мъж я изгледа замислено, след това се обърна към Рандал.
— Какво знаеш за измаилитите, Питър?
Той вдигна рамене.
— Не много. Те били много важна секта през… мисля, че през единадесети или дванадесети век. Знам, че сега живеят в няколко разпръснати колонии, но никога не съм чувал много за тях. Фереще би могла да ти каже повече, сигурен съм. Стихията ми е повече литературата, отколкото историята или религията.
Юлиуш кимна и се обърна към Фереще.
— Говори ли ти нещо това писмо, мила?
— Донякъде — кимна тя. — Но няма никакъв смисъл. Прилича на злобна шега на болен мозък, като нещо, извадено от миналото. Измаилитите не обикалят света, убивайки хора, и не водят свещени войни. Това е просто някакво безумие… как е могъл баща ми да се замеси в такова нещо?
Ростоворовски се усмихна в опит да я утеши.
— Безумие е, съгласен съм с теб. Когато бях в Иран, познавах някои измаилити в Техеран и твоите роднини бяха измежду тях. Те бяха достойни, възпитани люде, хора, съвсем не от сорта на онези, които биха се набъркали в афери като тази. Но се боя, че това тук не е лишено от смисъл. Баща ти е бил измаилит, петте семейства, които Питър спомена снощи, също принадлежат към сектата, и това писмо е писано от човек, който гледа с гордост назад към дните на Аламут.
Той спря и стана от стола. Рандал забеляза, че старецът е много изморен от интелектуалната битка през изминалата нощ, въпреки че се опитва да го скрие. Ростоворовски схванато отиде до рафта с книги вляво от камината и след секунди колебание извади една стара книга в кожена подвързия. Подаде му я с леко разтреперана ръка.
— Искам да прочетеш това, Питър. Можеш да го свършиш до следобеда — не е много дълго. Няма много връзка с нашето време, но много от нещата остават в сила. Това е историята на измаилитите от ранното Средновековие и ще забележиш, че авторът не ги нарича често с това име. Той използва тяхното по-популярно име: убийците или, ако предпочиташ арабското — хашишините. Убийците били едно от най-старите тайни общества в света, с удивителна организация, покриваща по-голямата част от Средния изток и част от Европа. То било основано в единадесети век от Хасан ал Сабах, измаилитски мисионер в Иран, който започнал да проповядва нови идеи и да печели последователи. По данни на съвременници сектата му бързо се разпространявала и не след дълго властите направили опит да се справят с тях. За да се защитят, Хасан и неговите убийци завзели няколко крепости в различни части на Иран — най-известната е Аламут — „Гнездото на Орела“, която била разположена върху висока скала в планините близо до Казин. Тя действително била непревземаема: заобиколена от пропасти и защитавана от религиозни фанатици, тренирани като войници.
