Последният убиец
- Автор: Истерман Дэниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният убиец». Краткое содержание книги:
— Какво има?
— Не мога да заспя. Изтощена съм, но не мога да заспя. Всичко това е просто… — Тя спря и сълзите й рукнаха, не силно както преди, а кротко. Тя не се и опита да ги изтрие. — Не мога ли да дойда при вас? — Гласът й беше като на малко момиченце пред леглото на родителите й. — Не е… просто не мога да заспя там самичка.
Той дръпна завивката и тя пропълзя до него. Искаше му се да я прегърне, да я успокои, но се страхуваше. Вместо това се усмихна, потупа я по косата и се обърна с гръб към нея.
— Лека нощ.
Сънят го погълна отново, бързо, дърпайки го надолу в сурова прегръдка. Скоро заспа и тя.
Когато се събуди, вече беше късно и тя бе станала.
Той изпадна в паника, докато не я чу в банята. Повика я и тя отговори. Била станала преди половин час. Вратата на банята се отвори и тя излезе. Беше се облякла, беше измила косата си и си бе сложила малко грим, който носеше в чантата, която бе взела от ателието. Усмихна му се, но в ъгълчетата на очите й можеше да се забележи сянка от смущение.
— Можете да влезете, аз вече свърших — каза тя. — Ще бъда в стаята си. Поръчах да ни изпратят закуска след пет минути.
Рандал погледна часовника си. Беше малко след единадесет.
— Защо просто не почакаме и да обядваме? — попита той.
— Няма начин. Просто умирам от глад. Не съм слагала нищо в устата си от вчера.
След закуската си поговориха. На дневна светлина Фереще изглеждаше по-отпочинала и по-малко подозрителна. Говореше за себе си, за семейството си, за приятелите си. Ахмади наистина добре се беше погрижил — семейството му не знаеше нищо за бизнеса му с наркотици или за връзките му с групата на Наваи в Иран.
— Баща ти никога ли не те е карал да се замислиш дали няма някакви политически или религиозни предпочитания? — попита накрая Рандал.
Тя поклати глава.
— Никога не сме говорили за политика вкъщи, или поне не сериозно. Баща ми винаги казваше, че няма време за политиците и понеже и аз не съм от хората, които се вълнуват от тия проблеми, нямахме препирни на тая тема. По-рано в Иран е бил бизнесмен и е внимавал много да не изтърве нещо неподходящо на някое опасно място. А и никога не сме били особено религиозно семейство. Измаилтяни сме, така че никога не сме се замесвали в дивите борби в Иран, а тук само посещавахме немноголюдните събрания преди големите празници, по същия начин, по който християните ходят на църква. Баща ми имаше контакти с бизнесмени измаилтяни в Бомбай и Източна Африка, но никога не се бе забърквал в такива неща. Освен…
Тя направи пауза и смръщи чело.
— Преди десетина години, когато бях на тринадесет или четиринадесет, той сякаш се промени. За известно време беше много потиснат, много тих, просто не беше на себе си. И после започна да говори за Бог повече отколкото обикновено, казваше неща като: „Всички сме в ръцете на Бога“ — предимно сантиментални мъдрости. И после, след месец или два, пак възвърна равновесието си. Това е, което си спомням. Той сякаш се приобщи към религията. Не зная, може би нещо се е случило тогава, може би някой близък човек е починал. Той никога не ми е говорил за това, а и аз никога не съм го питала. И все пак… имаше моменти през последната година, когато ми се струваше, че иска да говори с мене за нещо. В редки случаи започваше разговор, след това спираше, ставаше и излизаше от стаята.
Тя спря. Очите й бяха замислени. Спомени за баща й се нижеха в ума като на филмова лента.
— И тогава… преди около месец и половина имахме гост — един млад мъж от Техеран. Той ме плашеше страшно много, беше същински кошмар. Чух го през първата нощ, когато остана при нас, как се молеше и ридаеше в стаята си. Истински фанатик, помислих си в онзи момент. Тогава тъкмо бе избухнала революцията с всичките й истории и все пак аз някак си не го свързах с… Макар че имаше и още нещо. Когато преди няколко дни преглеждах книжата на баща ми, се натъкнах на нещо необичайно. Беше зад обложката на дневника му, лист синя хартия, сгъната и скрита. Текстът беше на фарси, но не можах да разбера нищо, освен името на Мохамед и някои имена на имамите в началото. Изглеждаше като талисман. Едва сега си го спомних. Оставих го на писалището, за да го разгледам по-внимателно някой друг път.
Рандал бръкна във вътрешния си джоб и извади сгънатия син лист.
— Това ли е? — попита той, разгъвайки го. Прекрасно знаеше отговора. Тя го погледна; обидата беше ясно изписана на лицето й.
— Съжалявам — каза той, — бях длъжен да ти преровя нещата. Всъщност така те намерих. А това го взех, защото… защото веднъж го видях в Техеран — или нещо подобно. Мои близки умряха заради този къс хартия.