Устоите на Земята (Част втора)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част втора)». Краткое содержание книги:
— Напусна Толедо ден след Коледа.
Алиена се усмихна с усилие.
— Помните ли да е казал накъде ще тръгне?
— Казах ви, не знам къде е.
— Може би е казал нещо на съпруга ви.
— Не е.
Алиена се отчая. Усещаше интуитивно, че жената все пак знае нещо. Но беше ясно, че няма да го разкрие. Изведнъж се почувства безкрайно уморена и безсилна. Заговори със сълзи на очи:
— Джак е бащата на детето ми. Мислите ли, че ще иска да види сина си?
Най-малката от трите дъщери понечи да й отвърне, но майка й я прекъсна. Двете си заговориха бързо и разгорещено: майка и дъщеря имаха еднакво пламенен нрав. Но накрая дъщерята отстъпи и замълча.
Алиена изчака, но нищо повече не й казаха. Четирите само я гледаха. Несъмнено бяха враждебно настроени, но също тъй обзети от такова любопитство, че не бързаха да я отпратят. Само че нямаше смисъл да се задържа повече. Трябваше просто да си тръгне, да се върне в квартирата си и да се приготви за дългия път обратно до Кингсбридж. Пое си дълбоко дъх и промълви спокойно и хладно:
— Благодаря за гостоприемството ви.
Майката намери малко благоприличие да се почувства засрамена.
Алиена напусна стаята.
Слугата чакаше отвън. Тръгна до нея и я придружи през къщата. Тя избърса сълзите от очите си. Чувстваше се непоносимо обезсърчена от това, че цялото й пътуване се проваля заради злобата на една жена.
Слугата я поведе през двора. Щом стигнаха до портата, тя чу зад себе си забързани стъпки. Обърна се и видя най-младата дъщеря, затичана след нея. Спря се и изчака. Слугата изглеждаше притеснен.
Момичето беше нисичко, стройно и много хубаво, със златисто смугла кожа и тъмни, почти черни очи. Носеше бяла дреха и Алиена се почувства прашна и мърлява. Заговори й на завален френски:
— Ти обичаш ли го?
Алиена се поколеба. Осъзна, че не й е останало повече достойнство за губене и призна:
— Да, обичам го.
— Той обича ли те?
Канеше се да отвърне с „да“, но си даде сметка, че не беше го виждала повече от година.
— Обичаше ме.
— Мисля, че още те обича.
— Какво те кара да ми го кажеш?
Очите на момичето се насълзиха.
— Исках го за себе си. И почти го бях спечелила. — Погледна бебето. — Рижа коса и сини очи. — Сълзите потекоха по гладките й кафяви страни.
Алиена я зяпна. Това обясняваше враждебния прием. Майката искаше да ожени Джак за това момиче. Не можеше да е на повече от шестнайсет, но имаше женствена фигура и излъчваше чувственост, което й придаваше вид на по-голяма. Зачуди се какво точно се беше случило между тях.
— „Почти“ си го спечелила?
— Да — отвърна момичето предизвикателно. — Знаех, че ме харесва. Сърцето ми се скъса, когато си тръгна. Но сега разбирам. — Изгуби самообладание и лицето й помръкна от тъга.
Алиена можеше да намери съчувствие в себе си към жена, която е обичала Джак и го е загубила. Докосна момичето по рамото, за да го утеши. Но имаше нещо по-важно от състраданието.
— Слушай. Знаеш ли къде отиде той? — попита настойчиво.
Момичето вдигна очи и кимна, хлипайки.
— Кажи ми!
— Париж.
Париж!
Душата й заликува. Върнала се беше на дирята. Париж бе далече, но по-голямата част от пътя й беше познат. А Джак бе само на месец пред нея. Почувства се обнадеждена. „Ще го намеря най-сетне“, каза си тя. „Знам, че ще го намеря!“
— За Париж ли тръгваш сега? — запита момичето.
— О, да. Стигнах чак до тук и няма да се спра тепърва. Благодаря ти, че ми каза… благодаря ти.
— Искам той да е щастлив — отвърна тя простичко.
Слугата пристъпваше нервно на място. Като че ли се боеше, че ще се въвлече в неприятности заради това. Алиена я попита:
— Нещо друго каза ли той? Кой път ще хване или изобщо нещо, което би могло да ми помогне?
— Иска да иде в Париж, защото някой му казал, че там строят красиви църкви.
Алиена кимна. Можеше да се досети за това.
— И взе плачещата дама.
Алиена не разбра.
— Плачещата дама ли?
— Баща ми му даде плачещата дама.
— Дама?
Момичето поклати глава.
— Не знам подходящите думи. Дама. Плаче. От очите.
— Имаш предвид картина? Нарисувана дама?
— Не разбирам — отвърна тя и се озърна притеснено през рамо. — Трябва да ходя.
Каквото и да беше тази плачеща дама, не изглеждаше особено важно.
— Благодаря ти, че ми помогна — каза Алиена.
Момичето се наведе и целуна бебето по челото. Сълзите й закапаха по пълничките му бузки. После вдигна очи към Алиена.
— Съжалявам, че не съм на твоето място.
Обърна се и затича обратно към къщата.
Квартирата на Джак бе на „Рю дьо ла Бушери“, в едно предградие на Париж на левия бряг на Сена. На разсъмване той оседла коня си. В края на улицата зави надясно и мина през порталната кула, която пазеше Пти Пон, моста, водещ към островния град сред реката.