Устоите на Земята (Част втора)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част втора)». Краткое содержание книги:
Напрежението бе непоносимо и тя заплака. Той я прегърна и я притисна до себе си, с бебето в ръцете й помежду им, и я потупа по рамото с думите „Хайде, стига“, все едно, че утешава малко дете. Тя се отпусна на гърдите му, вдишвайки познатата миризма на каменна прах, чувайки скъпия му глас, докато я тешеше и сълзите й капеха на кокалестото му рамо.
После той я погледна в лицето и каза:
— Какво правиш тук?
— Теб търся.
— Търсиш мен? — промълви той невярващо. — Но… как ме намери?
Изтри сълзите от очите си и подсмръкна.
— Проследих те.
— Как?
— Разпитвах дали са те видели. Зидари най-вече, но и някои монаси, съдържатели на приюти.
Очите му се разшириха.
— Искаш да кажеш… била си в Испания?
Тя кимна.
— Компостела, после Саламанка, после — Толедо.
— От колко време пътуваш?
— Девет месеца вече.
— Но защо?
— Защото те обичам.
Изглеждаше съкрушен. Очите му се напълниха със сълзи. Прошепна:
— И аз те обичам.
— Наистина ли? Все още?
— О, да.
Беше искрен. Тя вдигна лицето си. Джак се надвеси над бебето и я целуна леко. Допирът на устните му върху нейните я замая.
Бебето проплака.
Тя прекъсна целувката, залюля го и то се укроти.
— Как се казва бебето? — попита Джак.
— Не съм го кръстила все още.
— Защо? Трябва да е на годинка вече!
— Исках да го обсъдя с теб.
— С мен? — Джак се намръщи. — А Алфред? Полага се на бащата да… — Замълча. — Чакай… той… е мой?
— Погледни го — каза му тя.
Джак погледна.
— Рижа коса… Трябва да е година и девет месеца, откакто…
Алиена кимна.
— Боже мой. — Джак беше изумен. — Моят син. — Преглътна с усилие.
Тя гледаше лицето му с тревога, докато той се мъчеше да осмисли новината. Щеше ли да види в сина си края на своята младост и свобода? Изражението му стана сериозно. Обикновено на един мъж му трябваха девет месеца, докато свикне с представата, че е баща. Джак трябваше да се справи с всичко това за миг. Погледна отново бебето и най-сетне се усмихна.
— Нашето бебе — каза той. — Толкова се радвам.
Алиена въздъхна щастливо. Най-после всичко беше наред.
Споходи го друга мисъл.
— А Алфред? Той знае ли…?
— Разбира се. Трябваше само да погледне детето. Освен това… — Тя се смути. — Освен това майка ти прокълна брака и Алфред така и не можа… знаеш… да направи каквото и да било.
Джак се изсмя грубо.
— Има справедливост все пак.
Не й хареса задоволството, с което го каза.
— За мен беше много тежко.
Лицето му бързо се промени.
— Съжалявам. Алфред какво направи?
— Когато видя бебето, ме изхвърли.
Лицето на Джак потъмня от яд.
— Нарани ли те?
— Не.
— Все пак е свиня.
— Радвам се, че ни изхвърли. Заради това тръгнах да те търся. И вече те намерих. Толкова съм щастлива, че не знам какво да правя.
— Била си много смела — каза Джак. — Още не мога да го проумея. Проследила си ме по целия път!
— Бих го направила отново.
Той я целуна отново. Някой зад тях каза на френски:
— Ако толкова настоявате да се държите неприлично в църква, останете в нефа, моля.
Беше някакъв млад монах.
— Моля за извинение, отче — каза Джак. Хвана я под мишницата. Слязоха по стъпалата и минаха през южния трансепт. — Бях монах известно време — заговори той. — Знам колко е тежко за тях да гледат как двама щастливи влюбени се целуват.
„Щастливи влюбени“, помисли си Алиена. „Това сме двамата“.
Минаха през храма и излязоха навън сред оживения пазар. Трудно й бе да повярва, че стои под лъчите на слънцето, а Джак е до нея. Щастието бе толкова голямо, че едва можеше да го понесе.
— Е — каза той. — Какво ще правим сега?
— Не знам — отвърна му тя с усмивка.
— Я да си вземем хляб и бутилка вино, да излезем сред полето и да обядваме там.
— Звучи като в рая.
Отидоха до хлебаря и до винаря, а след това взеха и калъп сирене от една млекарка на пазара. Много скоро вече яздеха извън селото през полята. Алиена трябваше непрекъснато да поглежда към Джак, за да се увери, че наистина е тук и язди до нея задъхан и усмихнат.
— Как се справя Алфред с ръководенето на строежа? — попита я той.
— О! Не съм ти казала! — Беше забравила преди колко време бе заминал той. — Имаше ужасна злополука. Покривът се срути.
— Какво! — Възклицанието му стресна коня и той заигра плашливо. Джак го успокои. — Как стана това?
— Никой не знае. Бяха покрили три просвета за Петдесетница и всичко се срути по време на службата. Беше ужасно — седемдесет и девет души загинаха.
— Това е ужасно — прошепна Джак с потрес. — Как го понесе приор Филип?