Устоите на Земята (Част втора)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част втора)». Краткое содержание книги:
Тръгна по южното крило, за да стигне точно под купола. Когато се приближи до канцела усети, че му предстои да види нещо изключително. Слънчевата светлина наистина беше обилна, но таванският свод изглеждаше цял и в стените нямаше празнини. Когато Джак излезе от крилото и пристъпи, видя, че слънцето струи през редици от високи прозорци, някои от които с цветно стъкло. Те изпълваха пространството на храма с топлина и светлина. Не можеше да проумее как са постигнали толкова много прозоречно пространство: сякаш имаше повече прозорци, отколкото стена. Беше изумен. Как можеше да е направено това, ако не с помощта на магия?
Изпита суеверен трепет, докато се изкачи по стъпалата, водещи към канцела. Спря се горе на стълбището и се взря примижал в обърканата плетеница от лъчи разноцветна светлина и камък пред него. Бавно го осени, че беше виждал нещо подобно преди, но във въображението си. Това бе храмът, който беше мечтал да строи, с просторните прозорци и извисени сводове, здание от светлина и въздух, което сякаш се крепи на магия.
След миг съзерцание го видя по друг начин. Всичко изведнъж си дойде на мястото и в мигновено прозрение Джак разбра какво бяха направили абат Сюжер и строителят му.
Принципът на оребреното засводяване бе в това, че таванът се конструираше със скелет от няколко здрави ребра, а празнините между тях се запълваха с лек материал. „Приложили са този принцип към цялата сграда.“ Стената на канцела се състоеше от няколко здрави колони, свързани с прозорци. Аркадата, отделяща канцела от страничните му крила, не представляваше стена, а низ от колони, свързани с изострени арки, оставящи широки пространства, през които светлината от прозорците можеше да пада в средата на църквата. Самото крило бе разделено на две от редица тънки колони.
Тук островърхите арки бяха съчетани с оребреното засводяване, както и в нартекса, но вече бе ясно, че нартексът е бил предпазливо изпитване на новата технология. В сравнение с това нартексът беше масивен и груб, ребрата и корнизите му — прекалено тежки, арките му — твърде малки. Тук всичко беше тънко, леко, деликатно и въздушно. Простите извити корнизи бяха тесни, а колоните — дълги и тънки.
Всичко щеше да изглежда твърде крехко, за да стои право, ако ребрата не показваха толкова ясно, че тежестта на сградата се носи от стълбовете и колоните. Това тук бе видима демонстрация, че не е нужно едно голямо здание да е с дебели стени и масивни колони. Стига тежестта да е разпределена точно върху понасящия бремето скелет, останалото от сградата можеше да е олекотена стена, стъкло или празно пространство. Джак гледаше като омагьосан. Все едно, че беше омаян от любов. Евклид беше проникновение, но това бе повече от проникновение, защото беше и красиво. Имал беше видения за такъв храм, а сега го виждаше наяве, докосваше го, застанал под извисения му към небесата свод.
Тръгна като замаян по извития източен край, загледан в сводовете на двойното крило. Ребрата се извиваха над главата му като клони в гора от съвършени каменни дървета. Тук, както и в нартекса, пълнежът между ребрата бе от дялани камъни, свързани с хоросан, вместо по-лесният, но и по-тежък трошляк и хоросан. Външната стена на крилото имаше двойки големи прозорци с изострени върхове като островърхите арки. Революционната архитектура се допълваше съвършено от цветните витражи. Джак никога не беше виждал цветно стъкло в Англия, но във Франция се бе натъкнал на няколко примера. Само че в малките прозорчета на църква, съградена в стария стил, стъклото не можеше да постигне пълния си потенциал. Тук ефектът от слънцето, изсипващо се щедро през големите прозорци с яркоцветно стъкло бе повече от красив — беше омагьосващ.
Тъй като църквата бе закръглена в краищата, страничните крила се извиваха и събираха в източния край, образувайки полукръгъл проход. Джак обиколи целия полукръг, а после се обърна и тръгна обратно, все така изпълнен с възхита. Стигна до точката, откъдето бе тръгнал.
И там видя една жена.
Позна я.
Тя се усмихна.
Сърцето му спря.
Алиена заслони очи. Слънчевата светлина, струяща през прозорците на източния край на храма я заслепяваше. Като видение от лумналото многоцветие към нея тръгна фигура. Косата му сякаш беше от огън. Приближи се. Беше Джак.
Краката й отмаляха.
Той пристъпи и застана пред нея. Беше тънък, ужасно тънък и очите му блестяха, изпълнени с плама на неизразимо чувство. Гледаха се онемели за миг.
Най-сетне той промълви хрипливо:
— Наистина ли си ти?
— Да. — Гласът й излезе на шепот. — Да, Джак. Наистина съм аз.