Кралят

Сакстън се приближи и Рот съвсем ясно усети миризмата му – не вещаеше нищо хубаво.

– Трябва да говорим.

Рот затвори очи зад стъклата на тъмните си очила.

– Сигурен съм, че е така – промърмори той. – Но аз трябва да отида при моята Бет.

– Спешно е. Току-що се връщам от…

– Виж, не се засягай, но оставям своята шелан на заден план вече… и аз не знам от колко време. Тази вечер тя е на първо място. Когато приключа, ако има време, ще те намеря. – Рот наведе глава. – Джордж. Заведи ме при Бет.

– Господарю…

– Веднага щом мога, мой човек. Но нито секунда по-рано.

Двамата с кучето бързо изкачиха голямото стълбище и се отправиха към вратата, която отвеждаше на третия етаж…

Изневиделица Рот се олюля… толкова силно, че трябваше да протегне ръка и да се подпре на стената.

Странното усещане отмина така бързо, както го беше връхлетяло, равновесието му се завърна, тежките му ботуши отново стъпваха здраво на пода.

Той завъртя глава на двете си страни, както правеше, когато все още имаше някакво зрение. Нищо. Никой не го буташе отзад. От всекидневната в другия край на коридора не нахлуваше вятър. На пода нямаше играчки, които да го препънат.

Странно.

Все тая. Искаше единствено да стигне при своята Бет… и ясно усещаше, че тя е на горния етаж, в личните им покои.

И го очаква.

Докато поемаше по последното стълбище, мисълта му се насочи към родителите му. От всичко, което бе чувал, те го бяха искали с цялото си същество. Никакво несъгласие по този въп­рос. За него се бяха молили, полагали бяха усилия и ето че той им беше подарен от съдбата или пък от късмета.

Искаше му се и двамата с Бет да са единодушни по този въп­рос. Наистина.

* * *

Когато името ѝ достигна до ушите ѝ сякаш от много далеч, Ана имаше чувството, че се дави.

Знаеше, че я викат, докато безсъзнанието се опитваше да я повлече дълбоко в своите глъбини, и искаше да отговори. Беше нейният хелрен, нейният възлюбен, мъжът, когото обичаше. Той ѝ говореше, но тя не можеше да стигне до него, волята ѝ беше окована от огромна тежест, която отказваше да я пусне.

Не, не тежест. Беше нещо, появило се в тялото ѝ, нещо чуждо на нейната същност.

„Може би детето“, помисли си тя с ужас.

Ала не би трябвало да бъде така. Малкото, което бе заченала в утробата си, би трябвало да е благословия. Усмивка на съдбата, дар от Скрайб Върджин, за да осигури следващия крал.

И все пак именно след периода си на нужда бе започнала да усеща болестта. Крила бе симптомите и загрижеността си възможно най-добре, предпазвала бе обичния си съпруг от тревогата, разцъфваща в нея. Но ето че бе изгубила тази битка, рухнала бе на пода до него на онова тържество…

Последното, което бе чула ясно, бе как той вика името ѝ.