Кралят
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570980
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят». Краткое содержание книги:
Преглътна и вкуси познатото гъсто вино на кръвта му, ала приливът на сила, който следваше винаги когато вземеше вената му, този път не последва.
Болестта я завладяваше, частица по частица, отнемайки ѝ сила и мисъл.
То щеше да я убие… каквото и да беше.
Сбогом… искаше да каже сбогом на Рот. Ако не можеше да предотврати онова, което се случваше с нея, да можеше поне още веднъж да му каже, че го обича, преди да премине в Небитието.
Събирайки последните останки от жизнената си енергия, тя стисна въжето, което я теглеше към края на пътя ѝ, и задърпа с всичка сила, молейки се за силата, която ѝ бе нужна, за да види своя хелрен още веднъж, за последно.
В отговор клепачите ѝ се повдигнаха бавно, не докрай, но все пак го видя, нейния възлюбен, навел глава, рухнал край брачното им ложе.
Ридаеше открито.
Умът заповяда на ръката ѝ да се вдигне към него, на устата ѝ – да се отвори и да проговори, на главата ѝ – да се обърне към него.
Нищо не помръдна; не излезе нито звук.
Само една сълза се събра в крайчеца на окото ѝ и когато ресниците ѝ повече не можеха да я задържат, се търкулна по студената ѝ буза.
И това бе всичко – клепачите ѝ отново се затвориха, силата ѝ беше изчерпана, сбогуването – свършило.
Изведнъж бяла мъгла се надигна от краищата на черното поле пред очите ѝ и валмата постепенно изместиха надвилата я слепота. А после сред мъглата и необикновената светлина изникна врата, приближаваща се към нея, сякаш родена от облака.
И без да ѝ го казват, Ана знаеше, че ако я отвори, ако посегне към златната брава и я натисне, ще бъде приета в Небитието… и връщане назад нямаше да има. Със същата непоклатима сигурност знаеше и че ако не действа в предписаното време, ще пропусне своя шанс и ще остане изгубена в Междинието.
Не искаше да си отиде.
Боеше се да остави Рот сам. Толкова малко бяха онези в двора, на които можеше да има доверие… толкова много – онези, от които да се бои.
Наследството, получено от баща му, беше прогнило. Просто не беше очевидно от самото начало.
– Рот… – Промълви тя в мъглата. – О, Рот…
Мъчителният копнеж в гласа ѝ отекна наоколо, изпълни белия пейзаж и ушите ѝ.
Вдигнала взор нагоре, Ана тайничко се надяваше, че Скрайб Върджин ще се появи, обгърната във великолепие, и ще се смили над нея.
– Рот…
Как би могла да си тръгне от този свят, когато оставяше толкова много от себе си…
Ана се намръщи. Вратата пред нея като че ли се беше отдалечила. Или пък си въобразяваше?
Не, вратата наистина се отдалечаваше. Бавно, неумолимо.
– Рот! – изкрещя тя. – Рот, не искам да си тръгвам! Роооооооооот…
– Да?
Ана се обърна с писък. За миг нямаше представа какво вижда пред себе си: малко момче, навярно на седем-осем години, с черна коса и светли очи, тялото му – толкова болезнено мършаво, че първата мисъл на Ана бе, че трябва да го нахрани.
– Кой си ти? – попита прегракнало. Ала всъщност знаеше. Да, тя знаеше.
– Ти ме повика.
Ана сложи ръка върху корема си.
– Рот…?
– Да, мамен. – Детето впери във вратата очи, които изглеждаха прастари. – Ще преминеш ли в Небитието?
– Нямам избор.
– Не е вярно.
– Умирам.
– Не е нужно да отиваш.
– Губя битката.
– Пий. Пий от онова, което е в устата ти.
– Не мога. Не мога да преглътна.
Ритъмът на думите им се учестяваше, все по-бърз и по-бърз, сякаш той знаеше, че времето ѝ изтича… и следователно – неговото също.
Тези негови очи, толкова бледозелени… но имаше и нещо странно. Зениците им бяха твърде малки.
– Не мога да пия – повтори тя. Прескъпа Скрайб Върджин, беше прекалено замаяна, а умът ѝ – прекалено объркан.
– Последвай ме и ще можеш.
– Как?
Той ѝ подаде ръка.
– Ела с мен. Ще те отведа у дома и тогава ще пиеш.
Ана погледна към вратата. Нещо в нея я привличаше, мамеше я да се пресегне и да довърши цикъла, който бе започнал в мига, в който бе припаднала в онази зала.
Ала онова, което изпитваше към своя син, беше по-силно.