Зимата на нашето недоволство

— Много мъчно ми стана, като чух за Дани Тейлър. Вземи си шлифера.

— Тъжно е, наистина.

В преддверието си сложих шапката и импулсивно грабнах нарваловия бастун на Стария капитан от слонския крак.

— Може ли и аз да дойда?

— Не тази вечер.

— Наистина много те обичам.

За миг се втренчих дълбоко в очите на дъщеря ми.

— И аз те обичам — казах. — И ще ти донеса скъпоценни камъни. Имаш ли някакви предпочитания?

— И ще ходиш с бастуна ли? — захихика тя.

— За самоотбрана. — И заех стойка за фехтуване.

— Много ли ще се бавиш?

— Не особено.

— И за какво ти е бастунът?

— Само за украса — за фасон, за авторитет, за заплаха, от закърнялата нужда човек да е въоръжен.

— Ще те чакам да си дойдеш. Мога ли да подържа онова розово нещо?

— Няма нужда да ме чакаш, торно цветенце мое. Кое розово нещо? Талисмана ли имаш предвид? Ама разбира се.

— Какво значи „талисман“?

— Виж в тълковния речник. Знаеш ли как се пише?

— Т-а-л-е-с-м-а-н.

— Не. Т-а-л-и-с-м-а-н.

— Добре де, кажи ми ти.

— По-лесно ще го запомниш, ако сама си го прочетеш. Обгърна ме с две ръце, притисна ме и със същата бързина ме пусна.

Нощта ме пое плътна и влажна — въздухът бе гъст като пилешка кремсупа. От скритите сред тлъстите листа на улица „Брястова“ улични лампи бяха поникнали мокри, космати ореоли от влага.

Работещият човек вижда съвсем малко от света на нормално дневно осветление. Нищо чудно тогава, че възприема всички новини и възгледи от жена си. Тя знае какво е станало и кой какво бил казал по въпроса, но всичко това е прецедено през женствеността й, така че повечето работещи мъже гледат на дневния свят през женските очи. Нощем обаче, когато магазинът или службата му са затворени, светът принадлежи на мъжа — поне за известно време.

Тежката сребърна топка на усукания бастун от костта на нарвал, полирана от дланта на Стария капитан, лежеше плътно и приятно в ръката ми.

Преди много години, когато живеех в дневния свят, ако ми писнеше от света, буквално се снишавах до тревата. Забол лице съвсем близо до корените й, ставах едно цяло с мравките и листните въшки и преставах да бъда колос. И в сивата джунгла на тревите намирах онова отвличане на мислите, което ми носеше покой.

Сега, тази нощ, имах нужда от старото пристанище и от моето Място, където неизбежният свят на кръговратите на живота, времето и приливите щеше да оглади изострените ми нерви.

Стигнах бързо до главната улица и докато минавах покрай „Фоурмастър“, хвърлих само бегъл поглед към моя си магазин със зелените завеси. В полицейската кола пред пожарната седеше дебелият Уили със зачервено лице и стичаща се по него пот.

— Пак ли скиториш, Ит?

— Мда.

— Чух за Дани Тейлър. Жалко за момчето — добро беше.

— Ужасно — казах и продължих с бърза крачка.