Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
— Искаш ли да навлезеш в подробности?
— Защо пък не? Обзалагам се, че десет поколения от рода Холи ще ритат задника ти из целия квартал, а след като те оставят, ще си имаш собствено мокро въже и сол, която да втриваш в раните си.
— И ако приемем, че това стане — какво печелиш ти от него?
— Тогава ще ти трябва приятел, на когото да се оплачеш, а аз съм единствената на света, която отговаря на изискванията. Тайната е ужасно самотно нещо, Итън. И няма да ти струва кой знае колко — някакъв си там дребен процент.
— Време ми е да си вървя.
— Допий си чашата.
— Не ща.
— И внимавай да не си удариш главата на слизане, Итън.
Бях вече на средата на стълбището, когато тя ме последва.
— Нарочно ли остави бастуна си?
— Боже мили, не.
— Вземи си го. Помислих, че е нещо като… жертвоприношение.
Дъждът продължаваше да вали, а от него нощното ухание на японския нокът се усилваше. Краката ми така се подгъваха, че ми се наложи да прибягна до бастуна от нарвал.
Дебелият Уили бе поставил на съседната седалка ролка книжни салфетки да си трие потта от челото.
— Готов съм да се обзаложа с теб, че я знам коя е.
— Няма начин да не спечелиш.
— Слушай, Ит. Един човек те търси — с голям крайслер с шофьор.
— И какво иска?
— Не знам. Пита ме дали съм те виждал. Думичка не му казах.
— Ще получиш коледен подарък от мен, Уили.
— Какво ти е на краката бе, Ит?
— Играхме покер. Изтръпнаха.
— Случва се. Ако го видя оня, да му кажа ли, че си се прибрал?
— Кажи му да дойде утре в магазина.
— Крайслер-империал. Страхотен звяр. Дълъг колкото товарен вагон.
Джой-бой стоеше на тротоара пред „Фоурмастър“ с оклюмал и потен вид.
— Нали щеше да ходиш в Ню Йорк за ледена бутилка.
— Голяма жега. Не намерих сили да се кандърдисам. Ела да пием по едно, Итън. Нещо ми е смотано.
— Не мога да пия в тая жега, Морфа.
— Дори една бира?
— От бирата още по-горещо ми става.
— Животът ми в едно изречение: Когато картите са свалени — нямам къде да отида. Нито с кого да си поприказвам.
— Време ти е да се ожениш.
— Тогава пък хептен няма да има с кого да си приказвам.
— Може и да си прав.
— Дяволски прав съм, ако искаш да знаеш. Няма по-самотен човек от сериозно оженения.
— Ти пък откъде знаеш?
— Виждал съм. И в момента гледам един. Май ще напълня една торба с бири и ще видя Марджи Йънг-Хънт дали е навита. Тя няма работно време.
— Май не е в града, Морфа. Беше казала на жена ми… поне с това впечатление останах… че ще ходи в Мейн, докато минат жегите.
— Да върви на майната си. Е, всяко зло за нея е добро за бармана. Ще му разкажа епизодите от един похабен живот. Ама и той не слуша. Довиждане, Ит. Бог да те закриля! Така казват в Мексико.
Бастунът от нарвал потропваше по тротоара и слагаше препинателни знаци на размислите ми. Защо казах това на Джои? Тя нямаше да ме издаде. Защото тогава сама щеше да си подлее вода. Не биваше да вади предпазителя от ръчната си граната. И аз не знам защо.
Още щом свих от главната по „Брястова“, видях, че крайслерът е паркирал до бордюра пред стария дом на рода Холи, но ми заприлича повече на катафалка, отколкото на товарен вагон — черен, но не блестящ от капчиците дъжд и масло, които се надигат по шосетата. Габаритните му светлини бяха с матови стъкла.
Сигурно бе станало много късно. От спящите къщи по „Брястова“ не се виждаше никаква светлина. Бях възмокър, а и някъде бях наджапал в локва. Прогизналите ми обувки шляпаха.
През замъгленото предно стъкло съзрях мъж с шофьорска фуражка. Спрях до автомобила звяр и почуках по стъклото; то се смъкна с електрически вой. Усетих върху лицето си неестествения въздух от климатика.
— Казвам се Итън Холи. Мен ли търсите? — В мрака съзрях зъби — лъскави зъби, отразяващи уличната лампа.
Една врата се отвори от само себе си и отвътре излезе снажен, добре облечен мъж.
— Казвам се Дънскъм, от телевизионния отдел на „Брок енд Швим“. Трябва да поговоря с вас. — Погледна към шофьора. — Но не тук. Можем ли да влезем?
— Предполагам. Всички май са си легнали. Ако не говорите високо…
Последва ме по чакълената алея през прогизналата поляна. В преддверието светеше нощната лампа. С влизането ни оставих бастуна от нарвал в слонския крак.