Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
— Ще измислим нещо подходящо.
— Не се и съмнявам.
Изпроводих го, после пак седнах, изгасих лампата и се заслушах в дома си. Туптеше като сърце. Или може би моето сърце туптеше насред старата шумоляща къща. Прииска ми се да отида до шкафа и да подържа талисмана в ръка — дори станах, за да го взема.
До ушите ми стигна шум на нещо смачкано и цвилене като на младо конче, последвани от бързи стъпки в преддверието, а след това — тишина. Зашляпах с обувки по стълбите. Влязох в стаята на Елън и запалих лампата. Беше се свила на кълбо под чаршафа с навряна под възглавницата глава. Опитах се да дръпна възглавницата, но тя не я пускаше, та се наложи да употребя сила. От ъгълчето на устата й се стичаше струйка кръв.
— Подхлъзнах се в банята.
— Виждам. Лошо ли се удари?
— Мисля, че не.
— С други думи, не ми влиза в работата.
— Не исках да го вкарат в затвора.
Алън седеше на ръба на леглото си гол, само по гащета. Очите му — напомниха ми за свряно в ъгъла мишле — най-после бяха готови да се преборят с метлата.
— Гадна мръсна подлярка!
— Чу ли целия разговор?
— Чух какво е направила тая мръсна подлярка.
— А чу ли ти самият какво си направил?
Навряното в ъгъла мишле атакува.
— Пука ми. Всички го правят. Това е положението за съжаление.
— И ти си убеден, че така трябва?
— Ти не четеш ли вестници? Всички постъпват така — до най-горе. Само отвори вестника, и ще се убедиш. Почнеш ли да се чувстваш като света вода ненапита, отвори първия вестник. Бас държа, че и ти навремето си преписвал оттук-оттам — всички така правят. И няма да съм изкупителна жертва за всички. От нищо не ми пука. Освен от тая мръсна подлярка.
Мери бавно се пробужда, но вече бе съвсем будна. Може и изобщо да не беше заспивала. Заварих я в стаята на Елън, приседнала на ръба на леглото. Уличната лампа я осветяваше достатъчно, а по лицето й се движеха сенките на листата. Седеше неподвижна като скала — огромна гранитна скала насред бурния прилив. Вярно излезе. Оказа се по-твърда от подметка на ботуш, неподвижна, неподдаваща се, предоставяща безопасност.
— Няма ли да си лягаш, Итън?
Значи и тя бе подслушвала.
— Още не, скъпа моя.
— Пак ли излизаш?
— Да. Ще се поразходя.
— Имаш нужда от сън. Пък и още вали. Наложително ли е да излизаш?
— Да. Има там едно място, където трябва да отида.
— Облечи си шлифера. Предния път го забрави.
— Да, скъпа моя.
Този път не я целунах. Не можех в присъствието на свитата на кълбо и завита презглава фигура до нея. Но докоснах рамото й, докоснах лицето й и установих, че е по-твърда от подметка на ботуш.
Отбих се до банята за пакетче ножчета за бръснене.
Бях вече в преддверието и вадех шлифера си от гардеробчето според наставленията от Мери, когато чух боричкане, бързи стъпки и Елън се хвърли отгоре ми, сумтейки и подсмърчайки. Зарови кървящия си нос в гърдите ми и ме обгърна, притискайки ръцете ми към тялото. Цялото й тяло се тресеше.
Хванах кичура над челото й и придърпах главата й под светлината на нощната лампа в преддверието.
— Вземи ме със себе си.
— Не мога, глупаче мое. Но ако дойдеш в кухнята, ще измия личицето ти.
— Вземи ме с теб. Ти няма да се върнеш.
— Що за приказки, бебчо. Разбира се, ще се върна. Винаги се връщам. Хайде, върви да си лягаш. Като си починеш, ще се почувстваш по-добре.
— Ти не искаш ли да ме вземеш със себе си?
— Там, където отивам, няма да те пуснат. Да не искаш да стоиш отвън по нощница?
— Не те пускам.
Пак ме сграбчи, а ръцете й загалиха моите, тялото ми, юмручетата й се напъхаха дълбоко в джобовете ми, та се уплаших да не напипа ножчетата. Винаги я е избивало на галене, на нежности, на изненадващи действия. Внезапно ме пусна, отдръпна се с навирена глава, с твърд поглед и без сълзи. Целунах мърлявата й бузка и усетих с устните си засъхналата кръв. После се извърнах към вратата.
— Бастунът не ти ли трябва?
— Не, Елън. Не тази нощ. Лягай си, миличко. Отивай да спиш.
Хукнах, колкото краката ме държаха. Бих казал, че избягах и от нея, и от Мери. Защото чух отмерените стъпки на Мери да слизат по стълбата.
Двадесет и втора глава
Приливът бе започнал. Преджапах през топлата вода на залива и издрапах до моето Място. Пред входа му се бе образувал бавен водовъртеж, който течеше през панталона ми. Дебелият портфейл в задния ми джоб ме притискаше по хълбока, после започна да прогизва и да изтънява под тежестта на тялото ми. Лятното море бе пълно с медузки с размера на зърна от касис, провесили пипалца с парещи накрайници. Усещах острите им ужилвания, докато се стичаха покрай краката и корема ми и докато Мястото бавно вдишваше и издишваше вълните. Дъждът бе преминал в слаба мъгла, която събираше всички звезди и градски лампи и ги разпростираше равномерно в тъмен блясък с цвят на калай. Третата скала се виждаше и оттук, но от Мястото не можех да тегля правата линия, която да ме отведе над потъналия кил на „Бел Адеър“. Една по-мощна вълна ме повдигна и усетих как краката ми станаха свободни и някак си отделени от самия мен, а отнякъде изникна нетърпелив вятър и подгони капчиците мъгла като овце. И тогава видях звездата, издигаща се над ръба — беше закъсняла, прекалено закъсняла. Някакъв съд навлезе в пристанището с бумтящ двигател — платноходна яхта, ако можеше да се съди по бавния, тържествен звук на мотора й. Над назъбения вълнолом зърнах бялата светлина на върха на мачтата й, но червената и зелената светлина на носа и кърмата бяха под линията ми на наблюдение.