Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Стар навик.
— Познат ми е — кимна той.
Обиталищата на хората разкриват за тях много повече, отколкото може да се предположи. Добрият следовател винаги извършва подробен оглед на местопроизшествието не само за да открие евентуални улики, но и за да си изгради определена представа за жертвата.
Отпи от чашата и продължи:
— Виждаш, че съм ерген. Тук няма нито цветя, нито кошнички с клъбца прежда. Не ще видиш и подноси с плодове или портрети на деца по стените. Тези снимки там са на отдавна починалите ми родители. Това не е дом, а място, където нощувам, намирам подслон от дъжда или пийвам чашка. Наздраве, Веум!
Вдигнах чашата си и отпих разумно.
След леко двоумение той ме попита:
— Бил ли си женен някога?
Мълчаливо му кимнах утвърдително.
— Деца имаш ли?
— Едно. Момче.
— Тъкмо това може би най-много ми липсва.
Той все още не бе запалил лампата и в полумрака лицето му изглеждаше още по-мургаво. То контрастираше със сиво-бялата му коса и придаваше на Ялмар вид на южноевропеец. Погледнато отпред, лицето му изглеждаше ъглесто със солидната си челюст и широки скули. Кожата, обвила масивния му череп, се изпъна и той наведе тъмните си очи към мен. После пак се поизправи и каза с овладян глас:
— От време на време се разхождам в парка на Нурднес и когато сядам на някоя пейка да си почина, при мен понякога идва ей такъв ситен малчуган, излязъл в градината с майка си. Пристъпва несигурно и протяга ръчички към седналия на пейката стар мъж. Аз го вдигам и слагам на колената си, а малчуганът ме дърпа за носа и се смее. След това иска да слезе и бързо, бързо да се притисне до майка си, защото близостта на непознатия стар мъж изведнъж започва да го тревожи. А майките важно-важно се усмихват, обзети от гордост, че рожбите им са толкова общителни. После ги отвеждат, а аз разбирам какво съм пропуснал в живота си… На колко години е синът ти?
— На десет.
— Разведен ли си?
Отново кимнах с глава.
— От време на време се чудя кое е по-лошо. Да си женен щастливо и после да се разведеш, или да си живял сам цял живот, без нито веднъж, истински, да си разделил нещо с друг?
— Това има две страни — отбелязах аз. — Да се озовеш изведнъж отново сам, може да подейства едновременно и като шок, и като облекчение. А след като първоначалната уплаха или първоначалното чувство на облекчение се уталожат, то… остава само самотата. Но аз мисля, че поне засега съм си намерил някакъв изход.
— Ала това е горчиво съществуване, Веум. Когато си станал на седемдесет години и не ти остава още много да живееш, тогава изпитваш горчивина, че си прекарал цял живот… сам. Изминаха вече… деветнайсет години, откакто за последен път бях с жена. — Погледът му се зарея нейде далеч. — Бяхме в студена хотелска стая. Тя бе на възраст към петдесетте, с рокля от груб плат и с ужасно шумолящ комбинезон, който така и не разбрах кога се свлече на пода. Бях по работа в Хаугесюнд и я срещнах в ресторанта, където пихме по бира. После тя дойде горе в стаята ми да си допием и… — Той разпери ръце и добави лаконично: — Разбира се, можех да имам и други. Можех да си купувам жени, както правят някои. Но… не исках да става така. Исках да е нещо, което човек прави, защото… защото е събрал в себе си топлина и за друго същество, защото има какво да сподели. В противен случай не би си струвало да го правя, а сега, сега вече е късно. Хиляда деветстотин шейсет и втора година — деветнайсет години оттогава, Веум! За същото време е израснало цяло ново поколение момчурляци, вече оставили зад себе си първите любовни приключения.
Мислите ми отлетяха назад. През хиляда деветстотин шейсет и втора година съм бил на двайсет години и вече наистина оставил първите си любовни преживявания зад гърба си. Значи един човек току-що е привършил пътя си в професията, а друг едва го е започвал. Ето как животът вдява конците си в нас и шие своите модели с невидима, но безжалостна ръка.
— Колко време е изминало, откакто ти… — Той не довърши въпроса си.
Глътнах малко ракия и процедих с крива усмивка над кафявата течност:
— Половин година, беше в Ставангер.
Той сведе очи към чашата си и после изведнъж ме погледна, както винаги с присмехулен блясък в тях:
— Оказва се, че и двамата сме изживели последни любовни приключения в Рогаланд — след което философски добави: — Да, Берген е студен град.
— Не смятам, че е по-студен от други градове — казах. — Само дето доста често става така, че се чувстваш много самотен именно в родния си град, и то, защото тъкмо там не би трябвало да се чувстваш така. Естествено е да те обземе самота в други градове. Но те пък ти предлагат същевременно и нови полета за действие, една внезапна свобода, каквато никога не получаваш в родния си град.