Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
— Там бях.
— Но какво общо има това със…?
— Изслушай ме. Умолявам те.
Разрови се из спомените си, пресявайки накрая една история.
— Злополуката на борда на яхтата — промълви.
— Да. — Зандър я наблюдаваше съсредоточено. — Точно това се опитвам да ти кажа, Стиви — не беше злополука.
— Двамата с Жан бяхме съученици. В швейцарската международна академия. Ненавиждах онова място.
„Отритнатото от всички прекалено високо еврейче.“ Беше й разказвал за онези дни, бяха се посмели даже — отлъчен от съучениците си, задето имал задръстени, скучни родители и водел задръстен, зубърски живот, и вечно пишел задръстеното си, зубърско домашно.
— Насред семестъра в класа ни влезе момче от Франция. Отличаваше се от околните, някак саможив беше. Изглеждаше на повече от тринайсет, като че ли светът му беше показал всичко, което имаше да предложи, и вече го отегчаваше. Правилата и дисциплината не го касаеха; действаше по свой собствен начин. Всички момчета му подражаваха, включително и аз. Всички момичета го искаха за себе си. Но той на никого не обръщаше внимание, гледаше си своя живот. — Зандър присви очи, сякаш фокусирайки се върху спомените си. — Представи си само колко се слисах, когато избра точно мен, реши, че може би не съм пълна загуба на време. А проявеше ли Жан интерес към теб, нямаше начин да не го усетиш. Способен беше да ти втълпи, че си най-важният човек на земята.
— Сприятелихте ли се?
Зандър кимна.
— Сподели ми, че освен мен имал и още един специален човек в живота си. Никол, така се казваше, момиче от селото му във Франция. По думите му си личеше, че много държи на нея. Единствено тя му носела щастие, в родната му страна поне, защото родителите му никога не ги било грижа за него. Дойдеха ли уикенди и междусрочни ваканции, всички останали ученици се разотиваха доволни по домовете си. Него понякога забравяха да го вземат — не че идваха лично, все пращаха някой, — а той чакаше ли, чакаше на входа, загубен, самотен хлапак с куфари от двете си страни.
— Какво точно е намерил в теб? — поинтересува се Стиви. — Защо именно на теб се е спрял?
— Мисля си, че ме е видял като свое отражение. Или поне част от мен, съвсем мъничка. Бях умен, свит… и сам-самичък, също като него. — По устните му пробяга мимолетна усмивка. — Всяко от решенията на Жан е стоманено. Никога не размисля. Ако си науми, че ти си неговият човек — ти си, и точка.
Зандър видимо се оживи.
— А аз от своя страна го намирах за вдъхновяваща, вълнуваща личност — същински идол. Знаеше неща, които понятие си нямах как е научил, за история, политика, човечеството… Знаеше какво движи хората, разбираш ли? Като отворена книга четеше душевното им състояние, а това не се научава като уравненията и биологията, и спрежението на глаголите: такова познание идва с житейския опит. Знаеше какво искат околните, от какво се боят, какво обичат и какво ценят — и до какви крайности биха отишли, за да го постигнат. — По лицето му прелетя сянка. — Приятелството ни се задълбочи. Много бързо.
На езика й се зароди въпрос, но не й хрумваше как точно да го зададе.
— В края на първата ни съвместна учебна година разбрах, че е започнал да излиза с Никол. На никой друг не беше казал. Тогава Жан започна да се променя. Озари се като че ли. Отчуждихме се донякъде, кръгът на приятелите му се разшири, а това не ми допадаше. Естествено всички бяха впечатлени, че си има приятелка; винаги когато говореше за Никол, цялата му осанка се променяше по начин, който останалите бяхме твърде малки и неопитни да проумеем. За пръв път го виждах щастлив. Отдаде сърцето си на Никол. Доколкото знам, оттогава не се е случвало. Не го е поверявал на друга.
Зандър се изправи. Пъхна ръце в джобовете си и се обърна с лице към басейна, превръщайки се в черен силует за Стиви.
— Както предполагаш, семейството му беше много богато. Имах чувството, че всяко лято родителите му ги гризеше съвестта и се опомняха, че не са обръщали внимание на единствения си син цяла година, затова го водеха на кратка ваканция в Сен Тропе или до някой замък във френската провинция, или пък на морско пътешествие с яхта от личната им флота. Не можах да повярвам, като ме покани веднъж. Все едно че ми се беше паднал златният билет на Уили Уонка. В онзи момент се опасявах, че се дистанцира от мен, че планира да ме замени с друг приятел, но Жан ми беше предан. До ден-днешен ми е предан. Не му е в стила да предава хората.
Зандър се обърна към нея. Притискаше юмрука на едната си ръка в дланта на другата.