Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
И все пак нима му беше признала чувствата си? Не. Демонстрираше ги нагледно, спор няма, но нито веднъж не му ги беше изрекла на глас. Въображението му само допълваше картината.
А Жан определено не беше от хората, които залагаха на въображението. Боравеше с факти. Чак сега осъзнаваше, че пак се е отдал на фантазии. Замечтал се беше.
Представителката подреждаше документи по масата. Доста неловко се получи, трябваше поне да изчака кафето, но ентусиазмът и напрежението й разказваха играта.
— Както виждате — посочи таблиците, — печалбите ни от този сезон имат значителна преднина спрямо тези на конкуренцията…
Жан Моро не търпеше да го правят на глупак. Той самият не беше спал с друга жена, дори със съпругата си, след далечната нощ, прекарана с Арабела Клайн във Вегас. Пълна заблуда от негова страна беше да очаква същото и от Лори — да приема верността й като даденост. Какво изобщо го беше накарало да си мисли, че ще го чака, когато реално през първите няколко месеца на повторната й поява в живота му не й беше дал никакво основание? Кой знае от колко време правеше секс с други мъже? Вярваше, макар и неохотно, че отношенията им с Питър Селзник бяха платонически, но пък знае ли човек какво се е случвало зад стените на имението? Дали и с Питър не беше стигнала до интимност? А сега и с Максимо? Да забременее от друг, напук на болезнената истина за него? Напук на злата му участ да бъде лишен от свое дете?
А в сърцевината на всичкия този гняв лежеше и фактът, че беше направил грешна преценка. Жан нямаше навика да бърка. Познаваше човешката психика, затова и бизнесът на Какатра процъфтяваше, и разкритието, че така неумело беше преценил характера на Лори Гарсия, го чоплеше ден и нощ. Оставил се беше емоциите да го заслепят, обладан от фантазията, че е срещнал превъплъщението на друга, когато така жестоко се лъжеше. Нямаше нищо общо с нея.
Открай време знаеше, че емоциите са присъщи на слабодушните.
— И така — завърши пратеничката, вживяла се в презентацията си, — имате ли някакви въпроси към нас?
За пръв път от началото на срещата Жан се усмихна. Потули гнетящото чувство, което за някой друг щеше да е болка от разбито сърце, но у него отекваше като глуха гръмотевична буря зад далечни хълмове.
Когато Лори кацна в Калифорния десет дена по-късно, вкъщи я очакваше цял потоп от гласови съобщения, три от които от Максимо Диас. В първия момент, като видя мигащите светлинки, я изпълни надеждата, че Жан е опитал да се свърже с нея. Знаеше, че е отпътувал за Европа по работа, но вече трябваше да се е върнал. Налагаше се спешно да говори с него.
За нейно голямо разочарование телефонният секретар възпроизведе нечий чужд глас.
„Не мога да спра да мисля за теб — гласеше първото съобщение. — Трябва да те видя отново.“ Второто представляваше директна покана: „В събота имам уговорка за вечеря с приятели. Искаш ли да те взема?“ До третото явно Максимо си беше спомнил каква е причината за отсъствието й: „Ако имаш нужда, от каквото и да е — на разположение съм.“
Двамата с Максимо се бяха срещнали един-единствен път до заминаването й за Испания. Момчето се беше оказало вежливо, приятелски настроено и на живо определено оправдаваше хвалебствията на „Един щрих“. Но душата на Лори дори не беше трепнала. И как да трепне, когато във всеки един момент беше обсебена от спомени за Жан Моро?
Как, когато в тялото й растеше неговото дете?
Колко вътрешни битки беше водила само. Преструвала се беше, че нищо не се е случило. Погребала беше истината, после я беше изровила, поизтупала я беше от праха и се беше опитала да намери начин да я преглътне такава, каквато е.
До ден-днешен не можеше да свикне с идеята.
Тони беше приел новината доста зле. Явно си беше въобразявал, че дъщеря му продължава да бъде хрисимото католическо момиченце, което двамата с Мария бяха отгледали. Иронично, но дълго време точно такъв живот бе водила.
„Как можа да го направиш? — Беше се спуснал към нея през кухнята на майка си, залитайки от шока. — Къде ти е бил умът?“ Лори с всички сили се беше мъчила да овладее собствените си емоции. Сега трябваше да мисли за Жан и нероденото им дете. Нямаше нито времето, нито желанието да се изправя пред съда на баща си.
„Намерих онова, което търсех.“
„А какво точно си търсила?“ Очевидно не проумяваше защо изобщо би й хрумнало да задържи детето, запращайки кариерата си по дяволите наравно с непорочността си.