Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
— Рано една сутрин излязохме с яхтата — продължи той. — Метеорологичните прогнози бяха лоши, но бащата на Жан не се вслуша в предупрежденията. Когато бурята ни връхлетя, бяхме напълно безпомощни. Яростните ветрове и бурните вълни откъснаха Пол и Емили един от друг, а аз не знаех как да постъпя, не чувах какво ми крещят. Тъй като родителите му го бяха записвали на какви ли не извънкласни занятия, само и само да им се махне от главите, Жан беше вещ моряк, но въпреки това не успя да спаси положението.
— Пръв зад борда падна Пол, а Емили го последва. — Стиви забеляза как пръстите на съпруга й се стягат в юмрук, сякаш в бойна готовност, как карфиолено белите кокалчета изпъкват под тънката кожа. — И двамата с Жан знаехме, че е чисто самоубийство, но Емили беше добра плувкиня и явно вярваше, че ще го спаси. В следващия момент вече ръкомахаха бясно във въздуха, бореха се с вълните, докато гърлата им се пълнеха с вода.
Удавиха се ей така. Животите им, спомените им — всичко угасна в миг като свещ на вятъра.
— Толкова малки сте били — промълви Стиви. — Горкичкият Жан…
Зандър впери очи право в нейните.
— Тук вече грешиш — заяви решително. — Жан никога не е бил „горкичкият“.
— Не разбирам.
— Просто гледаше отстрани, Стиви. Докато аз се мъчех да спася живота им, той просто си седеше и ги гледаше как се давят. Родителите му го умоляваха. „Помогни ни, моля те, помогни ни!“ Крещях му да направи нещо, понеже само той разбираше от лодки, а времето изтичаше, наводнявахме се бързо, дъждът така брулеше, че ме заслепяваше, ту ми се мярваха, ту изчезваха от погледа ми, докато накрая напълно загубих ориентация. Грабнах каквото можах — въже, спасителни жилетки, пояса, който знаех, че държат под каютата, — но всичко беше напразно. Той не ми помогна, Стиви. И не намерих страх в очите му, колкото и да го търсех. Просто си стоеше на място. Остави ги на бурята.
— Не може да е истина — каза Стиви. — Бил е дете!
— Всички така разправяха — съгласи се Зандър. — И той точно на това разчиташе. „От шока е — уверяваха се един друг. — Клетото дете.“ Не изрече и дума няколко дни поред. Чичо му и леля му го взеха в Париж, аз също им погостувах, но дотогава вече беше започнал да ме плаши. Разказа ми какво се е случило чак когато се върнахме на училище.
Закле ми се, че Пол бил измамник и лъжец и заслужавал да умре. Влязъл в кабинета му седмица преди морското пътешествие и заварил четиринайсетгодишната Никол на колене пред него. Видял как баща му натиска главата й в скута си — момичето, което Жан боготвореше, единствената жена, която някога щеше да обича, жената, която обичаше него, едничкото нещо, което принадлежеше само на него, не на родителите му. А щом веднъж го беше хванал да я насилва, колко ли още пъти се беше случвало? Жан се терзаеше, че трябвало да разбере по-рано, да й помогне, да го предотврати изцяло. Никол престанала да ходи у тях. Спряла да му държи ръката. Да прави каквото и да било с него. Заради Никол ги беше оставил да се удавят. Или поне баща си. Майка си оставил да умре за лично отмъщение.
Стиви си спомни какъв шум се беше вдигнал покрай смъртта на знаменитата двойка.
— Искаш да кажеш, че нарочно ги е оставил да умрат?
— Вярваш ми, нали? — настоя Зандър.
— Разбира се — увери го и наистина му вярваше, макар и нещо да не й се връзваше. Историята не й се струваше цялостна. Толкова много дупки зееха. — Защо не си казал на някого? Защо не си разкрил истината?
— Как бих могъл? — отвърна Зандър. — Каквото и да кажех, в най-добрия случай щеше да изглежда подозрително, а в най-лошия — злонамерено. Жан току-що беше загубил и двамата си родители. Що за човек би го обвинил в подобно нещо?
Стиви проучи внимателно лицето му.
— Трябваше поне на мен да кажеш. Не проумявам защо го криеше.
— Много ми се искаше.
— Значи затова не ме пускаше на Какатра?
Очите му прекалено дълго се задържаха върху нейните.
После излъга. Жан Моро открай време го наричаше страхливец — ето че беше прав.
— Да — отвърна. — Точно затова.
46
Лори
Двамата с баща й летяха до Испания за погребението. Макар че на няколко пъти беше предложила да плати пътя им — заради Тони, не заради тях самите — Анхелика и дъщерите й предпочетоха да не ги придружат.
В погребалното шествие по улиците на Мурсия вземаха участие внушителен брой облечени в черно опечалени. Лори остана изумена, като видя до живота на колко много хора се беше докоснала баба й. И тя винаги щеше да си спомня с умиление за малкото безценни мигове, прекарани с нея. Като знаеше с колко й бе помогнала Корасон, можеше само да гадае що за добрини беше извършила за това скърбящо многолюдие.