Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
Вътре чувалите с брашно бяха подредени на редици.
— Ще натоварим всичко, което можем — каза Лорн.
— А него? — попита Лиам.
Сочеше Ериад, който лежеше в безсъзнание и беше завързан отзад на каруцата.
Лорн се поколеба.
— Ще се заема с него, когато привършим тук — каза Вард злокобно.
Андара намери своя шпионин на зазоряване с вързани крака и ръце, провесен за врата от табелата пред „Счупения меч“ с толкова въже, колкото да може да докосва земята с пръстите на краката си. Ериад беше жив, очите му бяха изскочили и пълни със сълзи. Кървав парцал заглушаваше отчаяните му стенания.
Вбесен, Андара нареди първо да махнат парцала от устата му.
— Идиот — каза той. — Не им беше нужно много време, за да те разкрият…
Но другият не отговаряше.
С отвратителни хрипове Ериад изхълца и изхрачи парчета черна кръв заедно с езика на едно бездомно куче, който беше държал цяла нощ в устата си с риск да се задуши. Повечето от присъстващите стражи почувстваха ужасно гадене.
Един от тях повърна.
— Говори — каза Андара, като хвана младия мъж за косата и повдигна главата му.
Беше пребледнял от гняв, но този гняв не можеше да се сравни с яростта, която го обзе, когато откри склада, в който бяха останали само няколко изтърбушени чувала с брашно. Изкара си нервите върху единия от часовите, когото за малко не уби от бой, после започна да бълва ругатни с окървавени юмруци, докато крачеше напред-назад като диво животно, хванато в клопка.
За Йоргаст липсата, от която можеха да спечелят, беше важна, но той и без друго беше вече достатъчно богат, така че Андара много добре знаеше, че префектът нямаше да си мръдне малкия пръст. За него обаче бедата беше жестока. На първо място беше паричната загуба, огромна, при положение, че тези пари, които току-що се бяха изпарили, бяха предназначени не само да го обогатят, но и за заплащане на приближените му хора, на доносниците и на другите сътрудници, които му служеха единствено от интерес. Но тук ставаше дума и за нападението, за публичната обида, която му беше нанесена.
Защото скоро всички щяха да разберат или да се досетят кой беше извършил удара, без той да може да направи нищо. Вероятно вече новината се разпространяваше из квартала като вълна и Лорн Аскариан от висотата на проклетата си кула можеше просто да остави хората от Червените павета да говорят и да ликуват, като се смеят на дързостта и интелигентността на удара, който той и неговите хора бяха нанесли на стражата. Бяха обрали крадци, бяха измъкнали контрабандна стока, която по никакъв начин не можеше да бъде предмет на оплакване. Освен да раздаде правосъдие на самия себе си, началникът на стражите можеше единствено да си мълчи и да стиска зъби.
И ако все още някой се съмняваше, че ониксовите гвардейци бяха виновни за случилото се, всички получиха блестящо потвърждение, когато следобеда в Черната кула започна първото раздаване на безплатно брашно.
С почитанията на Първия рицар на кралството.
От този момент насетне започнаха да се появяват кръстосани мечове, изрисувани по вратите в квартала.
Глава 16
Изминаха дни преди Андара да се появи или стражите да накарат да се заговори за тях — виждаха ги да обикалят улиците на Червените павета, но те избягваха да правят гафове и дори понякога вършеха услуги.
Това не предвещаваше нищо добро.
Сигурен, че Андара няма да се задоволи да гледа как кръстосаните мечове се умножават, Лорн беше посъветвал отец Елдрим да не излиза сам. Освен това беше натоварил Йерас с особена мисия, за която не беше казал на никого, освен на Лиам, и все така забраняваше на Дарил да се мотае дълго време сам из квартала. Лорн беше убеден, че Андара нямаше да го нападне лично, но щеше да го стори спрямо някой от хората му, дори можеше да пострада някой напълно невинен и съвършено чужд на техния конфликт. Засега единственото, което можеше да прави, беше да чака началникът на стражите да премине към действие. Мислите на Лорн обаче бяха другаде.
Когато не се изтощаваше на строежа, той не преставаше да мисли за Алисия — сестрата на Енцио, която толкова много беше обичал. Бяха се влюбили още като юноши, по времето, което Лорн пребиваваше в Сарм. Въпреки мрачната бдителност на Енцио, те се срещаха и си бяха дали дума. За жалост, скромният произход на Лорн беше пречка. Защото независимо че баща му беше някогашен боен другар на крал Ерклант, той произхождаше от дребното благородничество на меча. Колкото до майка му, тя беше пленничка, която един скандски крал беше подарил на Върховния крал заедно с един златен щит и два бойни коня при подписването на някакъв договор. Въпреки всичко, когато беше на шестнайсет години Лорн намери смелост да признае на баща ѝ чувствата, които изпитваше към неговата дъщеря. Той я обичаше. Тя го обичаше. Искаше да се ожени за нея. Херцогът поиска да размисли, после каза, че ще одобри този брак, но при две условия. Едното беше Лорн да уважава девствеността на дъщеря му до деня на брака. И да стане достоен за нея чрез своите заслуги. Това беше повече, отколкото Лорн можеше да очаква: обеща всичко, което искаха от него.