![Върховното кралство [Рицарят] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/2/vrhovnoto-kralstvo-ricaryat-download.jpg)
Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
— Ще имаме време да проучим това място по-късно — каза той. — Засега имаме по-спешна работа.
Обяснението като че ли задоволи всички. Единствено Вард се намръщи.
— Какво да проучите? — попита някой с ясен глас.
Лорн позна гласа на Алан и се обърна, докато останалите гвардейци бяха обзети от изумление. С изключение на рицаря, всички застанаха на едно коляно с наведени глави.
Принцът се направи, че нищо не забелязва и съвършено естествено влезе в параклиса.
— Какво е това място? — попита той.
— Някогашен параклис — отговори Лорн. — Току-що го открихме и не знаем на кого е бил посветен. И изглежда под краката ни има някаква крипта.
Алан разгледа учудено обстановката.
— Не знаех, че ониксовите гвардейци са издигали параклиси…
— И аз също. Този може би е единственият.
Лорн си каза, че трябва да разпита Сибелиус по този повод.
— Дойдох да те взема — каза Алан.
— Мен? Къде ще ходим?
— На вечерята на Енцио — каза принцът, като повлече Лорн вън от параклиса. — Енцио. Нали помниш Енцио? Висок? Тъмнокос? Смята, че е по-хубав от теб и мен, но е само наполовина прав.
Излязоха на двора.
Слънцето залязваше, но Лорн, който продължаваше да държи Исарис в ръцете си, трябваше да си сложи тъмните очила.
Чакаха ги два оседлани коня.
— Държиш ли да го вземеш? — попита Алан, като посочи котето.
Сибелиус си тръгна от Кралските архиви малко по-късно от обикновено.
Преди да затвори тежката порта, той извика, увери се, че е последен и тръгна. Излишна предпазливост. Откакто Дарил беше постъпил на служба при Лорн, магистърът архивар вече не рискуваше да заключи никого вътре. Не че юношата беше свикнал да работи от сутрин до вечер. Но му се беше случвало да заспи преди да затворят и да се събуди посред нощ и единствените му другари да са мишките, които плячкосват шкафовете, и двойката кукумявки, които гнездяха под стрехата.
Сибелиус се усмихна.
Трябваше да си признае, че Дарил му липсваше. Бившият му чирак беше един от най-недодяланите, които някога му се беше налагало да обучава. Но поне беше изпълнен с добра воля, за разлика от двамата чиновници, които бяха на заповедите на магистъра и които не правеха почти нищо, за да заслужат заплатата си. Доста оскъдна заплата всъщност. Несъмнено това обясняваше всичко.
Сибелиус, който беше стигнал до възрастта, когато човек брои зимите, често се питаше какво ще се случи със скъпите му архиви, когато се пенсионираше или — което беше по-вероятно — когато издъхнеше сред тези регистри, папки, рула и пергаменти. Страхуваше се, че нищо от това нямаше да оцелее наистина. Това, което нямаше да бъде захвърлено, щеше да бъде унищожено, а това, което не бъдеше унищожено, щеше да е забравено. Ако Кралските архиви бяха паметта на Върховното кралство, Сибелиус беше последният пазител на една обречена памет.
Стъмваше се, а той имаше доста път до малката къщичка, в която след смъртта на съпругата му нищо не се беше променило. Но въздухът беше приятен и Сибелиус се радваше на разходката, която за него беше възможност да подиша нещо различно от вековен прах.
И да размишлява.
Потънал в мислите си, той не забеляза мъжа, който го следеше вече няколко дни, нито забеляза навреме тези, които го притиснаха към една стена на завоя на една уличка, пуста по това време. Ако живееше в Червените павета, сигурно щеше да познае стражите, на които плащаше Андара. Помисли си, че има работа с крадци, и каза:
— Аз… нямам кой знае какво. Ето. Вземете всичко.
Но те не искаха парите му.
Изобщо не видя кога дойде първият удар.
Глава 17
Тъй като това беше частна вечеря, се очакваха само двайсетина гости. Сред тях един принц по кръв и Естеверис, който обаче предварително се беше извинил, че не може да остане. Вечерята щеше да се състои в Двореца, в големите салони на резиденцията на Сарм и Валанс. Сред резиденциите, предоставени в рамките на Двореца на чуждите дипломатически мисии, тази беше една от най-луксозните и най-изисканите. Освен това се издигаше насред великолепна градина, чиито тераси, осеяни с фонтани, предлагаха неповторима гледка към Ориал.
Лорн беше отказал да дойде, но Алан не искаше и да чуе. Лорн никога не беше харесвал светските събития, а откакто се беше върнал, се чувстваше добре или сам, или в компанията само на най-близките си хора и в тесен кръг. Истината обаче беше, че се страхуваше да види отново Алисия. Беше я обичал до полуда, убеден, че тя е жената на неговия живот, тази, с която щеше да живее щастлив до края на дните си. В порива му тогава нямаше нищо, което да не е готов да направи или да пожертва за нея. А през годините на страдания в Далрот споменът за Алисия често му донасяше голяма утеха.