![Уморените коне ги убиват, нали? [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/7/9/umorenite-kone-gi-ubivat-nali-bg-download.jpg)
Уморените коне ги убиват, нали? [bg]
- Автор: Маккой Хорас
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-500-7
- Переводчик: София Василева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Уморените коне ги убиват, нали? [bg]». Краткое содержание книги:
В нашия свят на риалити телевизии и мимолетна слава този рязък, настойчив роман е по-уместен от всякога. Гардиън
— Разбира се. Разбира се. Но веднъж ти ми каза, че не разбираш много от пистолети.
— Познаваш ме, аз така си приказвам.
Тя се усмихна.
Наведох се, целунах я по шията и започнах да се събличам, но първо отидох до банята, за да се уверя, че водата е както трябва — беше точно по вкуса ми и спрях крана. Върнах се в спалнята, съблякох се докрай, отидох отново в банята и се потопих във ваната.
Тя дойде при мен с панталоните ми в ръка.
— И това ли е ново? — попита, разперила на пръстите си златна верижка.
— Ново е.
— А също и медальончето.
— Това не е медальонче. Това е отличителен знак.
— Отличителен знак ли?
— Да.
— Това ли?
— Отличителният знак на „Фи Бета Капа“. Купих го от заложния магазин заедно с верижката. Накарах продавача да ми го закрепи на колана.
— Твое ли е?
— Някога имах друг знак. Но всичките са еднакви.
— Охо, значи това е отличителният знак на „Фи Бета Капа“…
— Никога ли не си го виждала?
— Може и да съм го виждала. Но не ми е направил впечатление.
Протегнах се във ваната и скромно и се усмихнах. Нямаше да седна да й разказвам какво се крие зад този знак, колко трябва да си способен, за да го получиш, и че беше невъзможно да не ме приемат във „Фи Бета Капа“ при такова представяне в академичните занимания като моето.
— Значи наистина си бил във „Фи Бета Капа“…
— Наистина. Не съм ти говорил празни приказки.
— Това е много представително, нали?
— Можеш да го наречеш представително, да.
— В Йейл ли си учил?
— Не.
— В Харвард?
— Не. Има членове на „Фи Бета Капа“, които не са учили нито в Йейл, нито в Харвард, но е много трудно да го внушиш на техните възпитаници…
Тя пусна капака на тоалетната чиния и седна отгоре, все още с панталона ми в ръце.
— Все повече се уверявам, че не знам нищо за теб. Къде всъщност си учил?
— Има ли значение?
— Да не би да ти е неудобно да ми кажеш?
— Колежът ми може да изпадне в неудобно положение. Кариерата ми надали ще донесе голям престиж на учебното заведение. Но тя все пак свидетелства за едно нещо — доказва, че съм дошъл в престъпния свят по свой избор, а не защото средата ми ме е принудила. Не съм израснал в бордеите с баща алкохолик и майка уличница, та затова да попадна в престъпния свят. Аз също ненавиждам обществото, но не защото то се е отнесло зле с мен и е изкривило душата ми. Всеки втори от познатите ми престъпници, от тези, които извършват тежки престъпления, е дребен страхливец, готов да обвинява обществото за пътя, по който е поел. На мен не ми трябват извинения, не търся някой кръстоносец на определена идея, който да вдигне безжизнения ми труп пред света и да изкрещи на виновните да дойдат, за да видят какво са сторили. Знаеш ли кое е едно от първите неща, които ще направя, щом се сдобия с малко пари? Ще си поръчам при Картие една плочка от масивно злато като онези за идентифициране, които носят някои военни на ръката си, ще си поръчам и златна верижка за нея и знаеш ли какво ще поискам да гравират отгоре? Само това: „Не ме използвайте, за да морализаторствате във вашата литература и във вашите филми. Всичко съм извършил съвсем сам — аз, аз и никой друг“.
— Ти май много разсъждаваш за себе си — каза тя предпазливо.
— Вярно е.
— Истинското ти име не е Ралф Котър, нали?
— Името ми е Пол Мърфи.
— Това го измисли днес.
— Вчера.
— Питам те за истинското ти име.
— Не ти ли е все едно?
— Ами близките ти? Имаш ли близки?