Край Рио де ла Плата

— Къде са постовете?

— Четирима войници са застанали на петдесетина метра един от друг там, където полуостровът започва да се врязва навътре в реката. Така те са препречили полуострова откъм сушата. Никой не може да се промъкне незабелязано между тях, още повече при тази лунна светлина. Единствено жена ми е в състояние да го стори. Тя умее да пълзи като змия.

Не ми се искаше да използвам индианката за подобна цел и отговорих:

— И аз ще се справя, и затова мисля, че…

— Вие ли? — прекъсна ме той. — Невъзможно, сеньор!

— Той ще свърши тази работа много по-лесно и по-добре от Дая — кимна му монахът. — Убеден съм. Нямаме нужда от жена ти.

— Запалили ли са огън на полуострова? — попитах аз.

— Даже два. На тях пекат месото, което донесоха.

— И то е крадено. А къде се намират пленниците?

— Вързани са гърбом за различни дървета и то на такова разстояние един от друг, че да не могат тайно да разговарят помежду си. Но майорът спомена, че за по-голяма сигурност щял да нареди да ги преместят на сала и на всичко отгоре там да постави стражи. Предполагам, че това ще е твърде неприятно за нас, нали?

— Не. Общо взето е еднакво трудно да ги измъкнем и от полуострова, и от сала. И в единия, и в другия случай допълнителните затруднения представляват второстепенни пречки, които не са непреодолими. Затова е необходимо сам да отида да поогледам как стоят нещата.

— Сеньор, как си го представяте? Това е невъзможно! — обади се индианецът. — Непременно ще ви заловят!

— Глупости! Да заловят човек с два револвера и дванайсет куршума в тях? И то тъкмо тези негодници? Как ли не!

— Размислете, те са петдесет срещу един и при това луната осветява всичко.

— Петдесетимата изобщо няма да ме видят, а лунната светлина не ми пречи. Светлите ми кожени дрехи няма да се открояват на фона на тръстиката. Не рискувам ни най-малко.

— Е, нямам право да ви заповядвам, но съм убеден, че отивате на гибел. А издадете ли присъствието си, издавате и вашите спътници.

— Не се безпокойте. Сега ще ме придружите само до мястото, откъдето ще мога да виждам полуострова. Другото оставете на мен.

— Вие ми заповядвате и аз се подчинявам, но пак ви предупреждавам!

И другите също настояха да бъда колкото е възможно по-предпазлив, което бе напълно излишно, понеже поначало и моят личен интерес ми повеляваше да не се излагам на прекалено голяма опасност.

Индианецът тръгна пред мен, за да ме води. Вече знаех, че мога да му имам доверие, но въпреки това зорко наблюдавах всяко негово движение. Изминахме едно късо разстояние през доста блатист терен. После се озовахме на брега на залива, врязващ се между двата полуострова — на Крокодила и на Алигаторите. Отпратих водача си да се върне и внимателно огледах околността. Понеже бях застанал в сянката на един мимозов храст, никой не можеше да ме види, макар че луната озаряваше със светлината си целия залив. Салът не беше тук. Сигурно бе хвърлил котва от другата страна на Алигаторите. Бреговете на самия полуостров се спускаха към водата под съвсем лек наклон. Светлината от двата огъня, които горяха под короните на дърветата, трептеше и играеше по тъмните стволи наоколо. Не се виждаше жив човек.