Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
В очите й безспорно проблясваше както твърдост, така и доброта. Мигновено ме осени мисълта, сякаш съм го знаела и преди, че нейната безмилостност е, повече от всичко друго, вътрешна дисциплина. Безпощадният й самоконтрол бе придал на цялото й същество една безкрайно приятна неуловимост и потайност, но не потайността на подмолното и лукаво поведение, а потайността на загадъчното, на непознатото. Затова я следвах като кученце навсякъде, винаги когато я видех.
— Днес преживя два прехода — обясни Зулейка. — Единият от нормално будно състояние към будно сънуване, а другият — от будно сънуване към нормално будно състояние. Първият беше плавен и незабележим; вторият беше като кошмар. Това е нормалното положение на нещата. Всички ние изживяваме тези преходи точно по този начин. Насилих се да се усмихна.
— Но аз все още не знам какво съм направила — казах аз. — Не си спомням да съм предприела някакви стъпки. Нещата просто се случват с мен и аз се оказвам в даден сън, без да знам как съм се озовала в него.
Весело пламъче проблясна в очите й.
— Това, което обикновено се прави — рече тя, — е да започнеш да сънуваш, като спиш в хамак или в каквато и да е измишльотина, провесена от греда на покрива или от дърво. Висейки по този начин ние нямаме никакъв контакт със земята. Земята ни приземява, не забравяй това. В това висящо положение начинаещият сънувач научава как се прехвърля енергията от будното състояние към сънуването и от сънуването към будното сънуване.
— Всичко това, както Флоринда вече ти е казвала, е въпрос на енергия. В мига, в който я имаш, заминаваш — рече тя.
— Проблемът при теб сега ще бъде — продължи тя — дали ще можеш сама да събереш достатъчно енергия, тъй като магьосниците няма да могат да ти я заемат повече.
Зулейка повдигна вежди в комичен жест и добави:
— Ще видим. Аз ще се опитам да ти напомня следващия път, когато навлезем в сънищата си една на друга.
Като видя изписаното по лицето ми учудване, тя се разсмя весело като дете.
— Как навлизаме в сънищата си една на друга? — попитах аз, вгледана в изумителните й очи.
Те бяха тъмни и блестящи, с лъчи светлина, струяща от зениците.
Вместо отговор, Зулейка хвърли още няколко съчки в огъня. Лумна пламък, разхвърчаха се искри и светлината стана по-ярка. Тя остана неподвижна за миг, с очи, приковани върху пламъците, сякаш събираше светлината в себе си. После рязко се обърна и ми хвърли бегъл поглед, след което клекна и обви своите силни, мускулести ръце около пищялите си. Загледана в мрака, заслушана в пращящия огън, тя се полюшваше наляво-надясно.
— Как навлизаме в сънищата си една на друга? — повторих въпроса си аз.
Зулейка спря да се люлее. Тръсна глава, вдигна поглед към мен, сепната, сякаш току-що се беше събудила.
— Не мога да ти го обясня сега — заяви тя. — Сънуването не се поддава на разбиране. Човек трябва да го чувства, не да го обсъжда. Както и в ежедневния свят, преди да обясниш и анализираш нещо, първо трябва да го изпиташ.
Говореше бавно и обмислено. Призна, че в процеса на действие трябва да има и обяснения.
— Понякога обаче е твърде рано за обяснения. Както в случая — рече тя. — Един ден всичко това ще ти се изясни — обеща Зулейка, като видя разочарованието, изписано по лицето ми.
С едно бързо леко движение тя се изправи на крака и продължи да се взира в пламъците, като че ли очите й имаха нужда да се захранват от светлината. Сянката й, която огънят хвърляше върху стената и тавана на навеса, стана огромна. Без дори да кимне, тя се извъртя, помитайки земята с дългата си пола и изчезна в къщата.
Неспособна да помръдна, аз стоях закована на място. Едва дишах, докато потропването на сандалите й заглъхваше все повече и повече.
— Не ме оставяй тук! — извиках аз с панически глас. — Има неща, които трябва да знам.
Зулейка мигновено се появи на вратата.
— Какво искаш да знаеш? — попита тя с безразличен, почти чужд глас.
— Съжалявам — измънках бързо аз при вида на блестящите й очи. Разглеждах я едва ли не като хипнотизирана.
— Не исках да крещя — добавих извинително. — Помислих, че си отишла в някоя от стаите.
Гледах я умолително с надеждата да ми обясни нещо. Но тя не го направи. Само ме попита отново какво искам да знам.
— Ще ми говориш ли и следващия път, когато те видя? — изтърсих аз първото нещо, което ми мина през ума, опасявайки се, че тя ще ме остави, ако спра да говоря.
— Следващият път, когато се видим с теб, няма да сме в същия свят — рече тя. — Кой може да каже какво ще правим там?
— Но преди известно време — настоях аз — ти самата ми каза, че си моята учителка по сънуване. Не ме оставяй да тъна в мрак. Обясни ми някои неща. Мъчението, което изпитвам, е повече, отколкото мога да понеса. Раздвоена съм.