Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Е, добре, господин Жилбер. Елате да се запознаете с господаря Замор.
Жилбер протегна ръцете си, избърса дрехата си с единия ръкав и прекара носната кърпичка по ръцете си. Силви отвори вратата на едно преддверие, което по-скоро имаше вид на будоар, защото стените му бяха инкрустирани с парчета позлатена мед. Там, в едно грамадно кресло, потънал във възглавници, си почиваше с кръстосани крака и дъвчеше парченца шоколад господарят Замор, когото ние познаваме, но Жилбер не познаваше.
Впечатлението, което произведе върху него появата на бъдещия управител на Люсиен, се предаде по твърде любопитен начин на лицето на философа.
— О! — възкликна той, като съзерцаваше с изумление странната личност, понеже за първи път виждаше негър.
Що се отнася до Замор, той дори не повдигна глава, продължи да дъвче шоколада, въртейки очи от удоволствие.
— Това — отговори Силви… — това е господин Замор.
— Управителят! — продължи Жилбер. — Тази маймуна — управител на Люсиен? Хайде, хайде, госпожице, вие се подигравате с мене.
При тези забележки Замор стана, показвайки белите си зъби.
— Аз управител — каза той, — а не маймуна.
В този момент вратата се отвори и господин Гранж влезе, следван от един шивач.
— Ето — каза той, показвайки Жилбер, — това е лицето, за което ще бъде дрехата. Вземете му мерките така, както ви обясних, че трябва да се вземат.
Но Жилбер отблъсна шивача и не поиска на никаква цена да продължи с това представление.
— Добре, добре — каза интендантът на шивача. — Не го насилвайте. Вие вече знаете достатъчно, нали?
— Разбира се — отвърна шивачът, — а освен това ширината никога не вреди при този вид дрехи. Ще направя костюма широк.
Внезапно се чу звънец. Замор скочи от стола си и като го заряза на мястото, където беше скочил от него, се устреми към една от вратите в посоката, откъдето беше прозвучал звънът. Тази готовност да се подчини на сребристия звън успя да убеди Жилбер, че Замор не е принц.
Изтече един час. Замор не се връщаше. Госпожица Силви все още отсъстваше. Жилбер викаше мълчаливо с цялото си същество появата на някое човешко лице, пък било то и това на ужасния шивач, който се канеше да извърши с него непознатото тайнство, от което се отърва. След този час вратата, през която беше влязъл се отвори отново и се появи един лакей, който му каза:
— Елате!
41.
По неволя лекар
Жилбер се чувстваше неприятно засегнат, че трябва да се подчинява на един лакей. Все пак, тъй като ставаше несъмнено въпрос за промяна в положението му — а му се струваше, че всяка промяна може да му е от полза — побърза.
Госпожица Шон, свободна най-после от всички задължения, след като уведоми графинята за мисията при госпожа Дьо Беарн, обядваше, облечена в красива утринна дреха и седнала до един прозорец, до който достигаха акациите и кестените.
Тя се задоволи да хвърли един поглед на Жилбер, а после, след като изпи малка чашка с вино с цвят на топаз, каза:
— Да видим, скъпи докторе, докъде стигнахте със Замор?
— Докъде сме стигнали ли? — попита Жилбер. — Как искате да се запозная с едно животно, което не отговаря, като му говорят, а се задоволява да върти очи или да си показва зъбите.
— Плашите ме — отговори Шон, без да прекъсва обяда си и без изразът на лицето й да отрази по някакъв начин думите й. — Толкова ли сте стиснат на приятелства?
— Приятелството предполага равенство, госпожице.
— Хубава максима — каза Шон. — В такъв случай вие не смятате, че сте равен със Замор?
— По-скоро смятам, че той не е равен с мене — отвърна Жилбер.
— Наистина — промълви Шон на себе си, — той е очарователен. — После, обръщайки се към Жилбер, тя добави с високомерен вид. — Значи казвахте, скъпи докторе, че отдавате трудно сърцето си?
— Доста трудно, госпожо.
— Тогава аз съм се лъгала, като се ласкаех, че съм сред вашите приятели, при това — сред най-добрите от тях?
— Изпитвам силна слабост лично към вас, госпожо — каза Жилбер, без да трепне. — Но…
— О! Това обяснява тогава как след осемнадесет години, прекарани в къщата на барон Дьо Таверне, вие я напуснахте изведнъж. Семейство Таверне не е имало късмета да попадне сред привилегированите. Така е, нали?
Жилбер се изчерви.
— Хайде, хайде — продължи Шон. — Виждам, че аз също съм изключена от доверието на господин Жилбер. Не ми липсва желание да го завладея, но съм в пълно неведение какви са средствата, които трябва да употребя.
Жилбер прехапа устни.
— Накратко, тези Таверне не са могли да ви удовлетворят — добави Шон с любопитство, което Жилбер усети. — Кажете ми какво всъщност правехте у тях?