Камъните на елфите

Андер реши, че е дошъл краят му, но в този миг Аланон рязко изсвири и повика при себе си Дейн. После, без дума да обели, хвана юздите на Танцьор, метна се на гърба на гигантската птица и се спусна надолу, право сред тълпата демони, обградили Андер. Чудовищата се разпръснаха с грозен крясък. От пръстите на друида изригна синкав пламък и преди демоните да се съвземат от объркването си, Аланон издърпа при себе си на гърба на птицата смаяния принц. В следващия миг Танцьор се стрелна нагоре, към стените на шестата порта. До ушите на Аланон и принца достигна яростният вой на демоните.

Нашествениците насочиха цялото си внимание към шестата порта, но точно когато се бяха скупчили в основата й, капанът, заложен от джуджетата сапьори, се задейства. Демоните с гръм и трясък се провалиха сякаш вдън земя.

Когато облакът прах най-после се слегна, от шестата порта и каменната площадка бяха останали само развалини, под които лежаха погребани стотици демони. По чудо оцелелите, изгубили ума и дума, побягнаха към горите в подножието на Каролан. През този ден демоните повече не подновиха атаката.

Ивънтайн беше отнесен в покоите си. Този път старият крал не беше пострадал сериозно, верният Гейл проми раните му и постоя до леглото му, а после, когато Ивънтайн притвори очи, излезе на пръсти от стаята и остави Дардан и Роу на пост пред вратата.

Но кралят не спеше. Тревогата и мрачните мисли прогонваха съня му. Имаше чувството, че битката е изгубена. Усилията им пропадаха, а жертвите, чийто брой непрекъснато растеше, щяха да се окажат напразни. Още ден-два и демоните щяха да превземат крепостта. Това е краят, повтаряше си, това е краят. Елфите направиха всичко, което беше по силите им, но просто нямаха късмет…

А как тогава навремето прадедите му бяха успели да подчинят и затворят злото, да го натикат вдън земя?! С какво той, Ивънтайн Елеседил, им отстъпваше, та не бе успял да опази хилядолетната уредба на света? Какво щеше да остави той иа бъдещите поколения — спомена за един слаб владетел, неспособен да попречи на хаоса и разрухата… И щеше ли изобщо да има бъдни поколения?

Сърцето му се сви. Той носеше отговорност за всичко, каквото и да се случеше. Вината щеше да бъде единствено и само негова! Гневно прехапа устни. Нима му предстоеше да изпие горчивата чаша до дъно?! С какво я беше заслужил? Не милееше ли достатъчно за своя народ, не правеше ли каквото беше по силите му?! Воля ли не му достигаше, мъдрост ли?! Какво, за Бога, какво?! Или просто съдбата по някаква горчива ирония му отнемаше всичко — Арион, първородния, любимия син; Кейл Пинданон — верния стар другар, а сега — кралството… Земите на елфите щяха да бъдат опустошени, а той не можеше да го предотврати.

При тази мисъл се надигна от леглото и рязко отметна завивките. Щеше му се да заблъска главата си в стената от безсилие.

И изведнъж се сепна. Амбърли! Увлечен от вихъра на битката, съвсем беше забравил за нея!

Аланон му беше казал, че е жива, че възлага големи надежди на нея, но сърцето на стария крал се свиваше от тревога. Той се опасяваше от най-лошото, не можеше да се отърве от усещането, че губи всички, които обича; че е изправен пред нерадостната участ да надживее собственото си потомство… Лека-полека губеше почва под краката си, имаше чувството, че смисълът на живота му се изплъзва и все повече се убеждаваше, че има нещо сбъркано и несправедливо в този свят, нещо, с което, докато беше жив, нямаше да се примири.