Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
„Дано в такъв случай да е открила и Амбърли“, помисли си Уил.
Когато Амбърли се събуди, отвсякъде я обгръщаше мрак. Странните твари, които я бяха понесли нанякъде, не се виждаха, но сухите им възлести пръстчета все така бяха вкопчени в нея. Тя потръпна и първата й мисъл бе да се опита да се отскубне, но после реши, че ще е най-добре да продължи да се преструва на заспала и здраво стисна очи.
Нямаше представа колко време е спала. Във всеки случай утрото още не беше настъпило. А дали пък не беше изминало цяло денонощие? Само в едно беше сигурна — че не я е взело в плен съществото, което я преследваше. То би я убило на място, изобщо нямаше да се церемони с нея. Но кой тогава? Може би… някоя от вещиците?
Кой знае защо, при тази мисъл дори й олекна. Всичко друго бе за предпочитане пред онова злокобно, невидимо присъствие, от което косите й настръхваха. Помъчи се да разбере къде се намира. Миришеше на гора и над главата й шумоляха листа, но всичко тънеше в мрак. Опита се поне да долови някакъв звук.
Нищо, освен някакво странно шумолене, сякаш пукаха сухи съчки. Звукът идваше отстрани и изотдолу — вероятно го издаваха съществата, които я носеха.
Минутите си течаха. Опита се да си представи как би се чувствал Уил на нейно място, какво би се опитал да направи. Като начало си позволи да се раздвижи — все едно се размърдва в съня си. Откри, че пръстчетата я държаха много здраво.
Изведнъж до слуха й достигна звукът на буйно течаща вода. Свеж дъх, примесен с аромат на диви цветя, разхлаждаше въздуха. Минаваха покрай горски поток, разбра Амбърли. После отдолу изскърца дървено мостче, издрънкаха вериги, прокънтяха удари по масивна желязна врата и накрая, когато вратата се затвори с трясък, Амбърли разбра, че се намира в тясно, затворено от всички страни пространство — нещо като малък вътрешен двор. Пръстчетата нямаха никакво намерение да я пускат — трябваше да се бори, за да се изтръгне от тях, а не знаеше дали ще има сили. Пък и… къде щеше да отиде?
В мрака изскърца още някаква врата, лъхна я мирис на влага и я прониза хлад. Понесоха я по някакви безкрайни коридори. Имаше чувството, че се намира под земята.
Изведнъж вдъхна още някакъв мирис — тежък, сладникав, упойващ. Главата й се замая.
Най-после в дъното на един от коридорите се появи светлина. Лееше се изотгоре — толкова ярка, че Амбърли чак замижа. Понесоха я по някакви вити стълби и най-накрая клатушкането спря.
Тайнствените човечета я оставиха да лежи на нещо малко и се изнизаха през вратата. Амбърли се надигна на лакти и успя да ги зърне, преди да изчезнат. Наистина бяха клечковци, най-странните същества, които беше виждала някога.
Стигнал дъното на Дупката, Уил спря и се огледа. Беше толкова тъмно, че не виждаше и на педя от носа си. Вероятността да се изгубят, преди да са открили Амбърли, беше голяма, но Хийбъл намери изход от ситуацията. Той измъкна едно въже от бездънната си торба и тримата продължиха напред, вързани през кръста. Пират ги водеше.
Уил имаше чувството, че вървят от часове. Придвижваха се бавно, почти пипнешком, препъваха се и се провираха между храстите. Почти не разговаряха, за да не вдигат излишен шум. Косача всеки миг можеше да изскочи отнякъде. Уил не беше на себе си от тревога.
Амбърли не излизаше от мислите му. Щом той изпитваше страх, то как ли се чувстваше тя, сама и беззащитна? Упрекваше се, че я е оставил, въпреки че не би могъл да постъпи другояче.
В този момент самият той се чувстваше някак безпомощен, въпреки че ръката му стискаше кесията с камъните на елфите. Дори в тях вече не можеше да бъде сигурен — не знаеше дали ще успее да ги използва при нужда…
И както крачеше, навел глава, разкъсван от догадки, едва не събори Хийбъл, който изведнъж беше спрял като закован. Еретрия на свой ред се блъсна в него и тримата се скупчиха, затаили дъх, наострили уши. Пират се въртеше в краката им и неспокойно риеше земята.
— Открил е следите на момичето — прошепна старецът. — Тя е пленница на Маленро. Косача сякаш е потънал вдън земя. Странно…
— Какво ще правим сега? — нетърпеливо попита Уил.
— Как какво? Продължаваме! Хайде, Пират! Търси, момчето ми! Кучето се втурна напред.