Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
Горските животинки и нощните птици прошумоляваха около нея, без да я закачат. Минутите течаха бавно и сега, когато не се насилваше да заспи, очите й сами започваха да се затварят.
Изведнъж я прониза хлад и тя се сепна от дрямката си. Изправи се и разтърка премръзналите си ръце. Опита се да се по-раздвижи, за да се сгрее, но нещо изсмукваше отвътре топлината й, сякаш я беше облъхнало леденото дихание на смъртта.
Очите й се разшириха от ужас. Разбра, необяснимо как, че това беше знак, предупреждение. Сетивата й, изострени до крайност, бяха доловили нещо.
Озърна се, обхваната от моментна нерешителност. Нещо я заплашваше — нещо невидимо, но много по-силно от нея самата и способно да я унищожи. Трябваше да се измъкне от дебнещото му присъствие, да се опита да му избяга въпреки силната болка в глезена. Уил все още го нямаше, а той единствен би могъл да й помогне. Трябваше да се справи сама. Единственото й спасение беше бягството, но къде, освен в Дупката, би могла да се скрие?
Трябваше да побърза. Промъкна се до самия ръб на зейналата бездна и погледна надолу. Изведнъж я обхвана страх. Само да знаеше коя от двете опасности беше по-голяма — тази, от която се опитваше да се измъкне, или онази, на която щеше да налети долу…
Най-после реши — да става каквото ще става. Връщане назад нямаше. Уил щеше да я настигне. Знаеше къде да я търси. С изопнато лице, напрегната до крайност започна да се спуска надолу. Стръмната пътека криволичеше и се губеше в мрака. Амбърли имаше чувството, че спускането продължи цяла вечност. Залавяше се за някакви стърчащи корени, промушваше се под запречили пътя й клони, докато най-накрая стигна дъното на тъмната пропаст.
Спря за миг да си почине. Глезенът й се беше подул и вече изобщо не можеше да стъпва на него. Здравият й крак се беше схванал от усилието и нямаше да издържи още дълго. Изтри потта, която се стичаше от челото й, и облиза с език изсъхналите си устни. Искаше й се да почине малко, но отново усети смразяващия хлад. Съществото, което се опитваше да я убие, я беше последвало тук, в Дупката! Сърцето й лудо заби. Направи отчаяно усилие, надигна се и тръгна. Вървеше, накъдето й видят очите, и имаше чувството, че се движи в омагьосан кръг. Стисна зъби. Нямаше да се даде така лесно. Насочи мисълта си към Уил. Това й даде сили. Той й бе казал, че ще се върне за нея. Спомняше си погледа, който й отправи, преди да тръгне — напрегнат и в същото време необичайно ласкав, някак учуден… Не, съдбата не можеше да ги раздели точно сега.
Нямаше повече сили. Отпусна се на лакти, зарови лице във влажната земя и тихичко проплака. Не й оставаше друго, освен да чака края си, а той всеки миг щеше да дойде. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Затвори очи. След миг вече спеше.
Нечии пръстчета, тънички като клечки, я вдигнаха и я понесоха като в люлка.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Южнякът и Еретрия препускаха така лудо, че вятърът свистеше в ушите им, а копринените им ризи се развяваха. Яздеха в непрогледния мрак, доверили се изцяло на усета и късмета си.
Почти не разговаряха, но знаеха, че всяка минута можеше да се окаже съдбоносна. Амбърли го чакаше — сама и безпомощна. Въпросът беше кой щеше да стигне до нея пръв — те или Косача? Ако нещо се случеше с момичето, Уил никога нямаше да си го прости. Рискувал бе да я остави сама и сега в съзнанието му изплуваха единствено разкъсаните, обезобразени от Косача тела.
Еретрия бе тръгнала с него, въпреки че можеше да постъпи другояче. Сега, след смъртта на Цефело, бе напълно свободна, а Дупката едва ли бе най-привлекателното и гостоприемно място на света… Но тя дори за миг не си помисли да се отдели от Уил. Вярваше, че би могла да му бъде полезна, и за нищо на света не искаше да ги изостави. А освен всичко друго той все така неудържимо я привличаше. Затова го последва без колебание.
Уил Омсфорд яздеше като обладан от бяс. В този миг го вълнуваше единствено спасението на Амбърли. Собствената му безопасност изобщо не го интересуваше.
Така се беше засилил, че ако Еретрия не му беше извикала да спре, щеше да отмине отклонението и вместо на юг да продължи на изток към планините.
Еретрия, която познаваше тези земи, препусна напред. Тя се ориентираше в мрака като котка, а и конете бяха превъзходни, обучени от най-добрите цигански ездачи.
Най-после излязоха от гората и се озоваха на ръба на Дупката. Дръпнаха рязко юздите — черната яма зейна току пред краката им. Обгръщаше ги гробна тишина. Уил се втурна да търси храста, под който бе оставил Амбърли. Откри го бързо, но момичето беше изчезнало! За миг затвори очи, обхванат от паника.