Камъните на елфите

— Аз пък си мислех, че повече никога няма да се събудиш. — прошепна тя. — Знаеш ли колко време мина, откак те донесоха?

Южнякът зарови глава в косите й, щастливо усмихнат, вдъхна мириса й. Изведнъж усети отново оня странен, упойващ аромат, който се носеше из въздуха. Ето кое го караше да спи непробудно! Изправи се и се озърна. Бяха затворени в нещо като килия — тясно помещение без прозорци, осветено от млечнобяла лампа. Откъм страната на решетките имаше врата с катинар. Стаята беше почти гола, като се изключат трите сламеника, металният леген и ведрото с вода на пода. На един от сламениците спеше Еретрия. Дишаше дълбоко и равномерно.

Уил отново се обърна към Амбърли. Случилото се лека-полека идваше в съзнанието му.

— Маленро причини ли ти нещо? — попита.

Амбърли поклати глава.

— Всъщност не… Тя почти не разговаря с мен. Клечковците ме донесоха тук и потънах в сън… После дойде тя и ми каза, че сте слезли да ме търсите. Обеща да ви доведе при мен. Страх ме е от нея, Уил — тя е красива, но безпощадна — като някоя Снежна кралица…

— Тя е чудовище — поклати глава Уил. — А как те откри?

— Някой ме преследваше — не го виждах, но чувствах присъствието му, усещах леденото му дихание… — Тя пребледня само като си спомни за това, помълча и добави: — Тичах, докато останах без сили… Тогава запълзях… Накрая изобщо не можех да се помръдна, клечковците ме намериха и ме донесоха тук. Уил… кой ме преследваше? Тя ли?

— Не, Амбърли. Нашият стар приятел Косача.

Тя не се засмя, само още повече пребледня и попита:

— Значи сега той е тук, в Дупката?

Уил кимна.

— Да. Но Маленро вече е усетила присъствието му. Доколкото разбрах, тръгна да го търси. — Той се усмихна мрачно. — Да се надяваме, че ще се унищожат взаимно.

— А ти, как ме откри? — попита момичето.

И Уил й разказа за всичко, което му се беше случило от мига, в който се разделиха. Накрая й описа какво беше сполетяло стария Хийбъл.

— Горкичкият… — прошепна тя. В очите й имаше сълзи. — Той съвсем не заслужаваше това. Тя му беше толкова скъпа…

— Не разбра ли, че не я е грижа за никого? — сви рамене Уил. — Човешкият живот е без значение за нея. Искаше само да ми демонстрира какво ще се случи с нас, ако не й отстъпя доброволно камъните на елфите. — Но ти не смяташ да й ги дадеш, нали? — Не — замислено отговори той. — Освен ако не се наложи. — Какво имаш предвид, Уил? — Може би това би ни спасило живота…

— Не знам, Уил… Мисля, че тя само те залъгва. Особено след онова, което ми разправи за Хийбъл…

— Може би си права. И аз имам същото чувство… Но току виж сме успели… — Той изведнъж сложи пръст на устните си. — Шшшт! Някой идва!

И действително нещо прошумоля в тъмния коридор и към решетките се приближи дребничкият Уисп.

— Нещо за ядене! — бодро съобщи и пъхна през процепа под вратата поднос с плодове.

Канеше се да си тръгне, когато Уил го спря.

— Уисп! Чакай малко! Искам да те питам нещо!

— Питай! — ухили се добродушното сбръчкано личице.