Камъните на елфите

Обърна се към Еретрия и продължи все така троснато:

— Ами ти, какво търсиш тук? Къде е елфата? Само не ми казвайте, че онова нещо я е пипнало!

— Косача ли имаш предвид? — настръхна Уил.

— Не знам как се нарича. Рано тази сутрин ми направи посещение, но забрави да се представи — отвърна старецът. — Струва ми се, че търсеше вас… Не го видях отблизо и май не съм изпуснал…

— Дори си имал късмет — кимна Уил. — Същото обаче не може да се каже за Цефело…

— Знаех си, че Цефело ще свърши така — поклати глава Хий-бъл. — А къде е момичето?

— И ние не знаем — отвърна Уил. — Бях си забравил нещо при Цефело и се налагаше да се върна, а Амбърли си беше изкълчила крака и не можеше да ходи, затова я оставих тук в храстите. По пътя попаднах на Еретрия или по-скоро тя ме намери. Когато стигнахме фургона на Цефело, видяхме, че всички са избити и побързахме насам, но Амбърли вече я нямаше. Не мога да разбера какво се е случило…

— Лечителю, онова нещо е наистина опасно… — поклати глава старецът.

— Намерил на кого да го каже — промърмори Еретрия. — Какво ще правим сега, Уил?

— Преди всичко трябва да открием Амбърли.

— Покажи ми точно къде я остави — намеси се Хийбъл.

Уил тръгна към храстите, следван от стареца и Еретрия. Хийбъл клекна и тихо заговори на кучето. Животното впери предан поглед в него и завъртя опашка. После подуши тревата, застана на самия край на Дупката и изджавка.

— Тя е вътре! — възкликна старецът.

Пират изведнъж изръмжа и подви опашка.

— Косача е тръгнал след нея! — тревожно поясни Хийбъл.

— Значи, трябва да я открием преди него! — скочи Уил.

— Почакай, синко — спря го старецът. — Наясно ли си, че слизаш в царството на двете вещици? Момичето и преследвачът му по всяка, вероятност са техни пленници. Ако са все още живи…

Уил пребледня.

— Искаш да кажеш, че вещиците биха се опитали да ги унищожат?

— Незабавно. Поне него. Момичето може би е още живо…

— Ще сляза, каквото и да става — заяви Уил, обзет от мрачна — решителност.

— Амбърли има нужда от мен. А ти… — той се обърна към Еретрия, но девойката го прекъсна.

— Спести си думите, Лечителю. Идвам с теб.

— Този път няма да се опитвам да ви спра — промърмори старецът. — Но и аз ще дойда с вас.

— Ти пък защо? По-добре се връщай. Няма смисъл да се излагаш на опасност заради нас. Нали сам каза, че…

— Казал съм, каквото съм казал — махна с ръка Хийбъл. — Защо пък да не дойда? Няма да векувам… Достатъчно съм си поживял. Пък и… ми се ще да видя какво е там, долу. Още преди време се бях зарекъл, че един ден ще разбера, но все отлагах… Като млад бях по-предпазлив, сега нямам какво да губя. Но ако не бяхте вие, кой знае дали щях да се реша. Докато разбера, че не мога да ви разубедя, самият аз се запалих. Щом като вие сте готови да преодолеете страха си, какво остава за мен, старата торба кокали? Така че, не почвайте на свой ред да ме увещавате. Аз вече съм се прежалил. Разбрах го още когато мина оня неканен гост и установих, че съм бил на косъм от смъртта… Виж, за вас ще ми е жал — още сте толкова млади. Рекох си — защо да не им помогна? Свършен човек съм аз, но поне да знам, че съм бил полезен някому… Пък и… Маленро току-виж си ме спомнила — той въздъхна и подсвирна на кучето: — Хайде, Пират! Търси, момчето ми, търси! — И като се обърна към южняка и момичето и им намигна, подхвърли: — Няма опасност да се изгубим, Маленро бързо-бързо ще ни намери.